Рим

Кацнахме във Фуимичино в осем вечерта. С обичайния забързан след три часа полет ход, се отправихме към лентите за багажите. Летищните салони са първото нещо, което човек започва да гради спомените си за мястото, на което е кацнал.

Бяхме в Рим преди дванадесет години. Стояхме около Колосеума около 3 часа, колкото да видя колоните на Форума и да поема глътка въздух, която не издишах докато отново не дойдох в този странен град. Преди дванадесет години видяхме площад Венеция и Фонтана Ди Треви. После се метнахме на колата под наем и запрашихме към Сатурния (Тоскана).

Хората по летищата са като са като картина на ренесансов художник – реалистични и застинали в чакане. Минавам покрай тях леко задъхан от бързането и три часовия блокаж между седалките на самолета. Усещам удоволствието да се движа и да съм отново след лудата шарения на същите луксозни магазини и заведения за пълнене на корема, като във всяко друго летище по света.

Трябва да вземем такси. Според AI в джоба ми, когото реших да наричам Ставри, това е най-бързия, сигурен и за над 3-ма човека – евтин начин да се добереш до центъра на Рим. Ставри ме увери, че ще ми струва 55 евро. Но първо багажите.

“Следвайте точно указанията за стоянките на такситата, за да не попаднете на фалшиви таксита” – беше изписал Ставри. Следваме ги. Стигаме до “официално такси”. Мургав млад италианец, който лесно мога да сбъркам с коренен жител на Саудитска Арабия подкарва нещастната Тойота Корола Hybrid с пълна газ/ток, все едно излиза на битка, което всъщност не е далеч от истината. В Рим, шофирането е едно отделно батално изкуство.

Рома играе с Лацио. Това е все едно Ръсел Кроу да се бие с гадния император, дето го го намушка подло и прочее. Сиреч, това е Римското Левски срещу Цесека. Таксиджията ни държи нащрек, карайки с пълна газ, броня в броня, докато самият той е нащрек от поредното кресчендо на коментатора по радиото, който на трийсе секунди напомня, че резултата е дзеро дзеро (демек нула на нула). Таксиджията е много по-напрегнат от този факт отколкото от реалния живот, който изглежда виси на косъм при всеки завой, кръстовище и светофар в Рим.

В един момент, таксито се гмурка в абсурдно тясна, павирана улица, в която мозъка ми отказва да приеме, че може да се движи автомобил. Решавам, че е някакъв шорткът. Завиваме по друга подобна, на която има изкарани маси. Сигурно сме до тук. Не. Таксито подминава и този ботълнек без да намали. Става ясно, че не е шорткът, и че вероятно бродим из центъра в търсене на начин да достигнем до Le Fleur Luxury Houses, където съм резервирал дома ни за следващите пет дни. След още десет, също толкова абсурдни пресечки, по същия паваж, теснотия и микс между пешеходци и маси от малки ресторантчета, спираме до доста подозрително изглеждаща врата и стъклена табела с правилния надпис. Таксиджията вади куфарите и изчезва на момента.

Вратата е широка толкова колкото да мина през нея настрани. Куфара тежи трийсе кила. Аз съм със скъсан мускул (романтичен спомен от февруарската ски ваканция), синдром на замръзналото рамо и кортизонова инжекция, съпроводена със съвет да не вдигам тежко следващия месец с тази ръка. Поради тези обстоятелства съм изпратил предварителна заявка някой да помага с куфарите на място. Звъним. Въпросния “някой” излиза. Приветлив китаец. Over here, sir! I will get the suitcase. Качваме се по все така абсурдно тесни стъпала и започвам да мисля – всичко тук е абсурдно тясно. В кантората, китаеца взема още пари за това-онова и дружелюбно нарежда: пазете се от джебчии; дръжте си багажа като бебе; в метрото много внимавайте; но тука в хотела е safe! Аз се оглеждам нетърпеливо накъде е стаята ни, защото този тип сериозно ми дотяга.
“Where is our room?”
“Oh, it is not here, just three blocks away”
Това ми идва в повече и косъмчетата ми започват да настръхват.
“What?”
“Oh, do not worry, sir! It is very close.”
Маги стиска зъби. Бубето гледа недоумяващо. Аз стискам зъби също и си мисля, че това никак не е ОК, но се наслаждавам на мисълта как тоя приятел ще мъкне трийсекилограмовия куфар на три пресечки от тук по паветата. Хак му е!
Десет минути по-късно и три пресечки по на запад сме на Via Frattina 17. Олющена зелена врата, с две крила – както, виждам, е прието да бъде – от които се отваря само едното и можеш да минеш през него единствено странишком. Китаеца води. Ние след него. Деветдесет крайно тесни и стръмни стъпала по-нагоре (куфара му разказва играта на тоя пич) сме в апартамента. Изглежда ОК, но сме платили много повече от колкото е това “ОК”.
Най-сетне мога да ида до тоалетната.

Понеделник. Първия ден на страстната седмица и първия ден на семейната ваканция в Рим. Откъм стените се носи ведър шум от къртач, който веорятно търси руда в дебелите зидове. По шума съдя, че операторът на къртача е амбициозен и много настоятелен. Чувствам се току като в Манастирски Ливади – запад, в пролетна събота. Ние съвкупно откзваме да приемем реалностите и жумим още половин час, все едно спим. Накрая аз ставам и шумът от къртача секва. Явно е изкъртил каквото е трябвало, заедно с желанието ни да се наспим като хората.

В кухнята има кафе. Неспресо. Правя една бака и впрегвам Ставри в работа. Ставри е безуперчен и ми дава за кратко време нужната информация да планирам деня, заедно с прогнозата за времето. Заделяме деня за опознавателна разходка до Piaza Di Spagna с популярните стъпала. Ще мръднем пак до Fontana Di Trevi да хвърлим някоя и друга пара. Ще свием към площад Венеция, докато пазаруваме и ядем. Ако остане време и енергия ще откочим до Piazza Nivona и Пантеона, но не мисля че ще сме твърде амбициозни за това.

Тъпчем всичко, което сичтаме за живото-спасяващо в град като Рим в раниците и заключваме. Аз съм направил няколко виртуални тура с Google maps така че уверено поемам към Piazza Spagna, която е на минута път. Демек, ние все едно сме се настанили там. Площад като площад. Има си фонтан, обелиск, посветен на Дева Мария (много е на почит в Рим) и разбира се, съпала. По стъпалата и наоколо тълпата е като мравуняк и говори на всякакви възможни езици, като английския, с обичайния акцент на second language преобладава.

Качваме се по стъпалата, правим малко снимки и тръгваме нататък. Без колебания се насочваме към Via Condotti. Това е една много скъпа улица. Като цяло е тясна, има тесни тротоари и е асфалтирана доста отдавна, но е една много скъпа улица. Всички дюкянчета по тази улица са накипрени с табелите на най-нафуканите модни марки, известни на човечесвтото. Гучи, Диор, Тифани, Армани, Пак Армани ама Емпорио и т.н. в продължение на петстотин много скъпи метра, докато се влее в прочутото Corso (Via Del Corso), на което нямам идея какво му е прочутото, освен блъсканицата, и това че свързва Piazza del Popolo с Piazza Venecia. Сякаш на някой му пука.

Нищо не си купихме но направих снимки на Маги и Бубето пред няколко нафукани дюкянчета докато не ни омръзна. Влязохме в Ray Ban защото съм маниак на тема очила. Сложихме по седем-осем чифта и пофлиртувахме с идеята да си купим два от тях, че имаше намаления (купваш два и втория е трийсе процента назад). Не купихме нищо.

Ето ни на Corso-то. Бях чел в някаква книга за някакво Corso, но дали беше Граф Монте Кристо и дали беше Римското Corso – не смея да твърдя със сигурност. Така или иначе – там сме. И трамбоваме към Piazza Venecia. Питам няколко пъти Ставри, дали сме в правилната посока. Обяснявам му къде сме, той потвърждава и така. Приятно се говори с него. Отзивчив е. Малко е бързорек, но пък е адски полезен. Задачата му е да ни отведе до Fontana Di Trevi и после да ни нахрани. Доста по-лесно е като му говоря вместо да му пиша промптове.

Двайсе минути по-късно сме част от стълпотворението пред Fontana Di Trevi. Фонтана обаче сух. Днес е понеделник Всеизвестен (но не и за мен) факт е, че в понеделник фонтана се изпразва за почистване и събиране на паричките, хвърлени в него. И в петък е така. Тъй че – къса клечка. Няма да си хвърлям левчетата днес. Но пък Ставри ни поднесе добра лекция за фонтана и построяването му, както и за традициите около него и прочее интересни неща. Докато има интернет, Ставри може да замени всяко чичероне (май така им викат на италианските екскурзоводи) и всеки вид maps (като Google maps например). За мое дълбоко съжаление, в центъра на Рим, независимо от атрактивното 5G изписано на жиесема ми, интернет-а почти липсва в мобилната мрежа, като от време на време и самата мрежа липсва. Обяснението, предполагам, е в бясното претоварване на клетките. Тълпите наистна са огромни и всеки снима, поства, дърдори, гугълмапсва, book-ва, плаща и още какво ли не през нещастните клетки, и в резултат на това, в един момент, синичкия глобус на Ставри се превръща в черно кръгче с надпис disconnected. Оставаме сами. Време е за ядене.

Яденето в Италия е … истинско нещо. Не като във Франция или Гърция или някъде в по-провинциалните кътчета на света като Азия или Америка. В Италия, яденето е Истинско Нещо. Свиваме в произволна пресечка на Corso-то и се набиваме фронтално в две ресторантчета едно до друго. “Прего сеньори!” и ето ни на масата с меню, в което лесно разпознаваме всички ястия, защото са познати в цялата Вселена – антипасти, пасти, пица, ризото, фокача и ИНсалати. Господ да благослови италианската кухня! Каквото и да изберем, неизменно следва онова специфично мучене след първата хапка. Завалява лек дъждец. Около нас се вихри суматоха от спускане на найлони около масите. Аз се наслаждавам на спагетите и приятната за ухото италианска гълчава, произвеждана от напрегнати мъже, които са на мисия да спасят Негово Величество Ядящия Турист от капчиците дъжд. Господ да благослови италианската кухня ТРИЖДИ! Амин!

Пак сме на Corso-то. Почвам да му свиквам. Влизаме в едно магазинче, което Бубето разпознава като “нейното магазинче” и прекварваме следващите четиресе и пет минути там. Излизаме с лека торба тийнейджърски дрешки, които будят единствено неясна тревога в моята нещастна, бащинска глава.

На площад Венеция правят ремонт. В ляво от площад Венеция правят ремонт. Правят проклети ремонти на почти всеки площад, през който минахме. Не знам какво им става на тези хора. Май метро прокарват или нещо подобно. Площад Венеция не прилича на нищо. Монумента Altare della Patria, обаче, си е все там и все така бял, внушителен и изкушаващ да се изкачиш до балкона му и да погледнеш Рим от високо. Аз устоявам на изкушението без много усилия, защото започвам да се поуморявам. Часовника вече е отчел девет километра маршируване от момента, в който заключихме зелената врата на Via Frattina 17. Наумил съм си да видя статуята на вълчицата с Ромул и Рем и безмилостно влача Маги и Бубето към тази цел. Обаче нямаме вода. Забравихме да си вземем. Голям проблем е това, особено след девет километра ходене и когато си на площад Венеция. Паркирах момичетата на едни пейки, в заградено от ремонти мини-паркче и тръгнах за вода. Един продаваше минерална вода от найлонова торбичка – явно с двайсе процента марж – но го подминах. Не намерих друга вода. Чухме се с Маги в момент на налично мобилно покритие и решихме да поемем курс към дома, щото наистина ни свършваха батериите. И биологичните и мобилните.

В четири и половина след обед сме на Via Frattina 17. Отскачам до близкия безистен с Carrefour Express (това е веригата с квартални бакалии в центъра на Рим) за вода, зеленчуци и плодове. В пет след обед се трупясвам на кревата за възстановяване преди вечерята в седем. Тя е вече резервирана така, че няма мърдане. Оказва се, че съм резервирал в ресторант, който за три поредни години си извоюва Мишелин звезда. Цялата вина обаче е на Ставри! Той ми го натресе!

В шест и половина леко ръми. Аз съм крив щото бях заспал и сега се борех да стигна до нужния тонус за ходене и гъзарска вечеря. Маги и Бубето ме оставиха да си кривея и се забавляваха безметежно. Подминахме Piazza Del Popolo и след десет минути бяхме в ресторанта.
“Бона сера, гуд ивнинг! Do you have a reservation?”
“Donchev” изръмжавам аз на благата китайка (навсякъде са, човек!!) в опит да изтрия вежливата и усмивка от физиономията.
“Certainly, Sir!” – Боже! Ще се разпаднат от учтивост! “Is there a dress code?” продължавам да ръмжа аз. “No, Sir! Have a lovely evening!”
Помирявам се с мисълта, че няма да я ядосам тая и тръгвам след една друга, която ни води незнам си къде. Искам да седна и да ям вече. Полутъмен салон, червни покривки, чисто. Почва да ми харесва. Към нас в редичка се изреждат всякакви типове, с които Маги разговаря и уговаря яденето. Няма да е меню с дегустации. Ще ядем. Това значи a la card меню. Маги се оправя безупрчено с навалицята сервитьори, а аз продлжавам (но все по кротко) да ръмжа “The same for me! Yes, the same for me!”
“Would you like to pick the wine, Sir?”
“White, dry! We’d prefer a Chardonnay-like wine? Have you got such?” – просто не се сдържах да изнаглея така брутално, че да накарам поне още едно същество на планетата да стане поне наполовина толкова криво като мен. Не би! “Certainly, Sir! Can I recommend some?” – Божичко..- “Yes, surprise me!”. Останалото не го помня, щото се егото ми беше заето да се наслаждава на факта, че независимо че се държах като типичен rednek задник, бях учтиво обслужен с нужното уважение (или снизхождение, което взех за уважение).

Виното беше пре-въз-ход-но!! Направих му снимка и го издирвам от тогава без успех.

Цялата вечеря беше забавна не заради супер-манджи или нещо подобно, а заради същите тези неуморни сервитьори, които въпреки a la card поръчката ни, постоянно ни изненадваха с някакви междинни дегустации – коя от коя по вкусна – които поднасяха с много настроение и безкрайно бръщолевене за това кое как било приготвено, от което аз чувах само онова харктерно “-а” в края на всяка английска дума завършваща на съгласна (представете си например “ботъл-а”, “бред-а” и т.н.). А виното беше пре-въз-ход-но!!

Десет часа вечерта. Не ми се гледа телевизия. Ще си лежа и ще си мисля за този първи ден в мръсния и тесен център на Рим, в който има толкова много живот, вкусни манджи и забавни италианци и италианки, които прозинасят хляб на английски като “бред-а”, има толкова много ремонти и монументални неща, чийто мащаб те кара да се свиваш неволно, има толкова скъпи магазини на улици, която наподобяват пресечка в кавртал Банишора, има толкова много стъпала, стръмни, стари, многобройни, прочути, тесни – всякакви стъпала.
Утре ще идем до Ватикана.

III

Вторник. Къртача е заменен от чук. Решавам да поразръчкам Ставри, за да планираме ходенето до Ватикана. Трябват билети, трябва такси, трябва някакъв ориентир какво да гледам и какво не, защото е илюзия човек да мисли, че може да разгледа, ама наистина да разгледа Ватиакнските музеи за няколко часа.

Първия проблем е влизането. Трябва да има fast track, иначе ще отвисим половин ден само да влезем. Ставри ме успокоява бързо: “Има fast tack билети. Иди в GetYourGuide и си готов!”. Отивам, намирам fast track билетите, купувам ги, done! Сега следва да разбера, как да ги използваме. Това обикновено включва регистрация в офис (на тези, които осигуряват входа без чакане на опашки), там дават истинските билети за вход и да ни превеждат през него (входа). В Париж поне беше така с Айфеловата кула. Разбрах какво следва да правим, поръчах такси и се заех със следващия урок – какво да гледаме.

Ватиканските музеи са едно от онези места в света, в които са събрани и продължават да се събират безчет артефакти на изкуството, кой от кой по прочут. Преди време така и не влязохме с Маги в Лувъра, който вероятно е най-голямото свърталище на изкуство на планетата. Може би ще го направим някой ден, но в онзи уикенд преди две години, нашия фокус беше бохемския Монмартър. За Лувъра не остана време. Днес обаче, сме решени да пребродим Ватиканските музеи, така че се заемам с предварителното им разучаване, под ритмичния съпровод на сутрешния чук, заменил къртача.

Ватиканските музеи са над двадесет. Струва си да се отиде в Пинакотеката, където могат да се видят картини на Джото, Рафаело, Караваджо и Леонардо, но това си е едно отделно ходене във Ватикана, за да се насладиш на тези картини, без необходимостта да препускаш с тълпата, която просто те влачи безмилостно с онзи неин ход. С други думи, вадя пинакотеката от програмата, в името на количеството. Списъка “спада” до следната поредица:

Египетски музей (Museo Gregoriano Egizio)
Етруски музей (Museo Gregoriano Etrusco)
Етноложки музей на мисийното дело
Пио-Климентов музей – със зали като “Стаята на музите”, “Октагоналният двор”, “Залата на животните”
Галерия на географските карти – (огромна зала с ренесансови карти на Италия)
Галерия на канделабрите
Галерия на гоблените
Галерия на скулптурите
Стаите на Рафаело (Stanze di Raffaello)
Сикстинската капела (!)

Според Ставри, за времето с което разполагахме, това е напълно достатъчно, че и от горе. Искаме да отидем и до площад Свети Петър и ако не възразяваме да влезем и в Базиликата.

Очевидно, Сикстиснката капела тярбва да е пирона на програмата. Заемам се да я разуча предварително, до колкото времето и чука ми поволяват. Разбирам какво е рисувано. Запомням картините от централната поредица за Сътворениято на света, за да мога да ги разкажа по късно на момичетата. Понаучавам някоя и друга клюка за пикантност на разказа. Ставри е голяма работа. Го-ля-ма ра-бо-та!

Следващата част от деня е логистика. Буквално. Такси до “онзи” офис. Маршируване до вратите на Ватиканските музеи пред очите на онези, които или не са чували за fast track билетите или не са могли да се примирят с цената им, или просто не са успели да ги купят, щото са свършили. Те са хиляди, а ние от fast track-a сме десетки. Част от тези хиляди ще е все още на опашката, когато ние вече сме приключили с музеите. Шмугваме се във фоайета. Купуваме си слушалки с аудиогайдове. Поемаме нагоре по ескалатора. Прекосяваме голямото фоайе и за момент зърваме двора със шишарката. Изкушавам се да излезем там, но ни чакат един километър музеи тъй, че свиваме към първия – Египетския музей.

Помня много малко детайли от цялото разглеждане. Мозъкът ми просто отказва да допусне повече. Тази поредица музеи е всъщност една дълга галерия, в която са подредени експонати, и съответния сектор на галерията с еднакви по тип експонати е именована като еди какъв си музей. Изключение са стаите на Рафаело и Сикстинската капела.

Красотата на тази галерия, която ме впечатлява завинаги е в нейната перспектива (говоря за пространствената перспектива ) и таваните. Уникално красиви тавани с фрески, осветени по начин, който така насища сетивата ти, че просто отказваш да оставиш място за детайлите. Буквално се нося по течението зала след зала, опитвайки се да различа някои от нещата, за които четох няколко часа по рано. Залата с животните. Музеят с килимите. На един от тези килими присъства Христос, чийто очи сякаш те следят. Знам че този ефект се постига, когато зеницата е в центъра на окото, но все пак си е малко creepy. Музея с географските карти. Почти не го отразявам, защото след него чакам да стигнем до стаите на Рафаело. Там си позволяваме да се откъснем от течението на тълпата. Отделяме се от потока и включваме аудиогайдовете за да разберем повече за всяка една от тези стаи, докато сетивата ни се давят в картините на Рафаело.

Идва ред на Сикстинската капела. Отнема ми малко време да разбера, че името не означава нищо друго освен “шестнайстия параклис”. Поредица от тесни коридори и стръмни стълби ни превеждат до подножието на параклиса. Преди това обаче решаваме да спрем за снакс. Аз си позволявам Cola. Трябва ми бърза захар и не мисля за останало в питието. Маги, обаче, е с желязна дисциплина и остава на салата и вода, докато аз и Бубето ръфаме някакъв wrap и пием Cola.

Двайсе минути по-късно изкачваме последните стъпала до параклиса. По принцип, там не следва да се снима и да се говори. Да, ама не. Снимат и бърборят сякаш ако спрат ще свърши въздуха и ще настане мор. Ние се стремим да спазваме правилата и за това шепнешком преговаряме с Бубето картините от Сътворението на Света по централната поредица фрески: 1- Господ разделя свтлината от тъмнината; 2- Господ създава Слънцето и Луната. В тази фреска, освен Всемогъщия и двата диска на Луната и Слънцето присъства още един персонаж, с удувително реалистичен гол задник. Зачудих се за какво ли е мислил Микеланджело, внмателно изрисувайки този съвършен, розов задник, малко встрани и под брадата Му.; 3- Господ разделя Земята от Водата; Идва най-прочутата фреска 4- Сътворението на Адам. Почти не се вижда от долу, но след многобройните снимки в интернет и разни книги е достатъчно само да я зърне човек за да си представи детайлите.; Следва 5- Създаването на Ева – далеч по малко популярна; 6- Изкушението и изгонването на Адам и Ева – Райската градина със усуканата змия, ябълката на греха и прочее; 7- Жертво приношението на Ной; 8 – Потопа; 9 – Падението на Ной. Честно казано и сега съм озадачен от вниманието отделено на Ной в централната поредица, но гениите също имат своите клиенти, а клиентите винаги идват с поне една странна прищявка.

Излизаме. Ватиканските музеи са зад гърба ни. Остава едно неясно внушение за огромно пано с бясно танцуващи багри, в което липсват форми и детайли. Вероятно така се е чувствал Полак, когато е обстрелвал платната си с боя за да остави своя отпечатък в изкуството.

Ето го двора със шишарката. Символ на плодовитост и безсмъртие. Създадена някъде 1 век след Христа но домъкната във Ватикана много по-късно, по желание на еди кой си Ватикански големец, който явно се е нуждаел от символ за плодовитост или безсмъртие. Сядаме на една пейка да починем и кроим планове, как да стигнем до площад Свети Петър. Не ни се влиза в Базиликата. Вече сме до козирката натъпкани с фрески и изкуство тъй, че решаваме да спестим още от същото на сетивата си.

Излизаме от Ватикана. До площада се стига като просто вървиш покрай стените на Ватикана, докато се появи колонадата, с която площада е заграден от дясно (ако стоиш фронтално срещу Базиликата). В колонадата е организиран вход в който ни проверяват както по летищата. Сваляме чанти, железа и прочее, минаваме през скенер. Преди това си чакаме на опашка, разбира се! По-късно ще стане ясно, че това е защото сме се включили в пътеката, която води към Базиликата. Сле като се сблъскваме с мащаба на площада, продължаваме да вървим в десния му край и неусетно стигаме входа на Базиликата Свети Петър. Нищо не ни пречи да влезем и ние влизаме.

След три часа във Ватиканските музеи си мислех, че още малко от същото ще ми дойде в повече, но Базиликата е съвсем “друга бира”. Всичко в нея те грабва, издига и просва на земята до степен на смирение. И е толкова красиво, че езика ти се преплита и е за предпочитане да си мълчиш. Очите ми намират нещо в дъното на Базиликата и отказват да се отместят от него. По-късно ше разбера от Маги, че това е Стъклописът на Светия Дух („Dove of the Holy Spirit“). Изобразява Светия Дух във вид на гълъб. Ставри казва, че е изработен от жълт и бял алабастър, поставен като прозрачен стъклопис. През него прониква естествена светлина. Разположен е над самия бронзов трон на Свети Петър. Уникално красиво и магнетично нещо!

Петнайсетина минути се нося като в транс из Базиликата докато осъзная, че Бубето вече е доста уморена и е време да се прибираме. Излизаме на площада. Прекосяваме го целия за да го “измерим в карчки”.

Капнахме! Поглеждм телефона и виждам, че има още батерия. Това е ключово, защото ни трябва такси. Приложението се казва Flyme. Уникално добро за таксиметрова услуга. Съвет към всеки, който ще се насили да прочете този текст и смята да посети Рим – инсталирай си Flyme. Ще ти спести тонове главоболия и ще те измъкне от всяко кътче на Рим с такси.

Отново сме на Via Frattina 17. Ще си починем малко и отиваме да ядем. Отново с резервация. Този път без Мишелини. И е само на две минути от апартамента.

Утре е ред на Колосеума

/следва/

Comments

comments