В по-голямата част от живота си бях убеден, че спорът e глупава загуба на време, която може да бъде много лесно спестена, ако някой просто се сети да ме попита как стоят нещата. Бил съм свидетел на безброй спорове, в които спорещите дори не забелязваха болезненото ми желание да се обърнат към мен за безплатен, брилянтен съвет, който да разсече гордиевия възел на съмненията и дерзанията им. Ами попитайте ме бе хора! Не. Не ме питаха.Сякаш бях прозрачен. Толкова много гениални отговори останаха неизказани, щото никой не се сети да ме пита.
В годините на студентството ми, преди ’89-та, интелектуалните спорове бяха сладки като бягство от затвор. В няколкото часа на ракия и салата от лук и олио (за повече имаше парички само покрай датите на стипендиите и колетите на мама и тати), се тъчаха идеи, чепкаше се понятието за свобода, заклеймяваха се други упадъчни понятия като пари и прочее, но най-важното беше Спорът. А в спорът най-силен е онзи, който остава най-неразбран, но задължително подкрепен от поне дузина, за предпочитане неживи, авторитетни имена с мрачно звучене – Сартр, Камю, Достоевски, Кафка, Юнг, Фройд (на всяка цена!!) и прочее. Аз отрано му хванах цаката и с упоритостта на планински козел, разбиващ с главата си хилядолетни каменни блокове изчетох няколко книжки написани в пристъп на маниакална депресия от тези момчета, които най-вероятно също са се забавлявали в останалото време (когато не са писали книги). Интересни времена бяха. Главен асистент Иван Костов, ни убеждаваше със жар колко много важен за политикономията на социализЪма е “контролът чрез левЪт” (така и не го разбрах това), а в съседния поток на факултета, бъдещия ни президент Росен Плевнелиев трупаше инженерни познания, безхаберен за славата, която го очаква. Та така… Със заглавията под ръка и един два, с мъка запомнени цитата,бях безспорен капацитет в “споровете”. Така си мислех, че ще е винаги.
Но както е известно, най-големия враг на ценното живеене е лесния път.
Опитът ми от ранните години изгради в мен едно измамно чувство за превъзходство. През следващите петнадесет години то се затвърди по следния начин: всеки път щом възникнеше дебат около мен, аз участвах в него наум и оборвах опонентите си безкомпромисно. Наум. На всеки въпрос давах Онзи Отговор, който сякаш идва Отгоре. Наум. После ликувах разбира се! Наум. Чувството ми за превъзходство над нефелните мнения на спорещите набъбваше с годините, докато се превърна в чудовищна арогантност. Държах тази арогантност под ключ. Наум. Но такъв дзвер рядко стои кротко. По точно никога. Или го пускаш на свобода, или го приспиваш, както приспиват старите окуцели коне. Аз не го приспах навреме, защото ми служеше като храна за самоуважението ми. Комай един от малкото запаси, които подхранваха самоуважението ми.
Участвал съм в безброй дебати. Наум. Винаги бях прав. Моите дълги диалози наум с въображаеми и действителни опоненти винаги завършваха с безапелационен триумф на моя интелект над хилавите ИМ хипотези.
Еди ден Действителността ми зашлеви полагащия ми се отрезвяващ шамар, във формата на едно от онези просветления, които идват неканени в ужасно неподходящ момент и са непоносимо досадни в желанието си на всяка цена да им обърнеш внимание. И аз МУ обърнах внимание. А то ми рече: как така след като винаги съм прав, никой ама никой не е съгласен с мен. Това ми напомня за оня виц, в който един се движил в насрещното платно на магистрала и възмутено позвънил на 112 да докладва, че всички са полудели и се движат в насрещното. Така де! Първите пукнатини в моето чувство за непогрешимост се появиха в годините, когато темата “Пари” започна да става ужасно неудобна, заради претенциите си за топ приоритет. Всичките ми строги и елегантни постановки по темата се срутваха лека по лека около датата, в която парите свършваха а месеца не.
Историята е дълга но аз ще я скъся до поносим размер (две три изречения). Борбата ми с натрупаната арогантност беше един от най-дългите катарзиси на моята трансформация на средна възраст. Арогантността е упорит организъм, който се трепе много трудно и развива бързо имунитет срещу всякакви “щадящи” илачи. За това се лекува с рязане. А рязането обикновено боли. Попаднах в житейски ситуации, които сякаш нямаха изход. След това изхода се появяваше във вид на голяма дупка, която трябваше да издълбая в арогантността и нейния припознат брат – егото. И след като изкопах няколко десетки такива дупки (щото пустите житейски ситуации следваха една след друга сякаш се бяха наговорили да правят преврат) арогантността ми заедно с егото се сринаха до купчинка пясък като след кремиране.
Всички казват, че арогантността е вредна. Особено за лидерите. Особено за успеха.Особено за пълноценния живот. Особено за отношенията с хората, които обичаш и онези, които са те избрали да ги водиш. Всички казват тези неща. Всички изглежда знаят за какво става дума. Аз сякаш не съм вече толкова сигурен в теорията, но ми се струва че е по-добре да не си арогантен отколкото да си. И това мога да го кажа на глас.
Comments
Powered by Facebook Comments