Поколението на баща ми ме учеше, че живота след петдесетте минава недопустимо бързичко. Тогава, обаче, за мен слънцето се влачеше едва-едва между двата хоризонта и нямаше как да усетя бруталността на споменатата Истина. Сега съм на петдесет и съм непоклатимо убеден, че двата хоризонта са се залепили един за друг. Слънцето изгрява, сякаш някой го е залял със студена вода докато спи. После залязва с такава припряност, че небето се нажежава. На двата края на земната ос вероятно са на друго мнение, но мен техните грижи не ме касаят. Като производно, от този зашеметителен бяг почти не остава Време. А в “почти”-то се наместват всякакви случвания, чиято основна идея е да пропилеят, каквото е останало.
Едно от гадните неща на спомените е, че най-отгоре остават точно онези неща, които хич не искаш да си спомняш. Предполагам, че това е едно от онези неща, които ще си останат вечно неразгадани мистерии и ще обливат нощем със студена пот челата на философи, физици и клонинги на батбойко. Така че като тръгна да викам спомените си, особено във връзка с Времето, пред очите ми с дразнеща яснота се появява онова Време, в което аз разполагах с тонове Време (поне такова усещане е оставил в мен Спомена) и, обратно пропорционално количество идеи какво да го правя.
Един от наште (имам пред вид човеците като вид) беше рекъл някъде, че Времето е онова, от което е направено всичко. Финансистите (усетили са се най-бързо) охотно се съгласили, и незабавно обявили, че времето е пари. Други от наште пък се скъсват да убеждават, че няма такова нещо като Време, а има нещо друго, което служи само за бутане на стрелките на часовниците ама то не било баш то. Има и такива (пак от наште), дето много трудно ги изтрайвам като ги чуя да скандират, че Живота е тук и сега, точно в този миг и прочЕе. Според тях, съм си вечно умрял щото живота е само миг. Не им хващам вяра ама въобще, защото много добре си спомням и мига преди този миг и преди него и даже вчера и онзи ден. А пък и много добре знам, че след някой и друг час с огромна вероятност ще вечерям. С други думи от двете страни на тоя миг, дето бил тук и сега и намсикво има толкова много място, че в него се побира цялата Вечност (която няма нищо общо с Времето, ако ме разбирате). Изглежда, че цялата работа е нагласена да правим само две неща, да си спомняме и да очакваме. А по средата, са ни дали рецептори да регистрираме за да запомним и да сравним очакванията с резултата. Та тук и сега е мониторинга пичове. Не живеенето, а мониторинга. Тъй че, въобще не ми излизайте с номера да се “радввам на мига”, щото според вашта аксиома, ако взема да му се радвам току съм прескочил в мислите и в емоциите си в миналото и до там с нафуканата ви парадигма.
Освен мониторинг, в тоз сакрален миг, дето толкова му се връзват, се случва и компютинг. Един Господ знае кой какво компютва и какво му е АЛУ-то (аритметично-логоческо устройстов – б.а.) и дали не е прегрял, или пък пробил или пък мухлясъл или пък намси кво, но някакъв компютинг се случва. И пак – да им натрия аз носовете на ония с мига – компютват се минали данни (щом са регистрирани – край! мига е отминал и е отвял всичко каквото е могъл за един миг), за да се стигне до бъдещи резултати. И всичко това иска Време. Мдам…И някакви мускули за да оправим тази работа с Простанството и Силите, все пак. Но Пространството и Силите са слаба работа, щото за тях си имаме суперсили – двигатели,лостове, ток, вода, жиесеми и прочИе. А за Времето разполагаме само с някакво нефелно устройство, дето някой се опитват да ми го пробутват на цената на Божията Диплома. Да го мерим. Санким има кво да му мерим….
Кога идва “радването на мига”. Отговор – мноооого рядко. Като правило – никога. Само че за таз работа (понеже клиешетата са ужасно могъщи и ни принуждават в десет от десет случая да се напаснем към тях), ние разполагаме със сурогат, достатъчно добър и ефикасен. И това са емоциите. Мига минал-заминал – кучета го яли. Ама емоциитеееее… Е, тва е една друга бира. Тях можем да си ги разтегляме накъдето си искаме, да си ги менкаме както си искаме, да ги усукваме около Времето като хиперболични параболоиди и пак нищо да им няма. Пак един от наште, някога възкликнал емоционално “О, миг, поспри” и Мигът начаса ударил спирачки, да види за какво е тоз зор. И човека му се наслаждавал. Или поне така твърдят неназованите източници.
Аз съм я пробвал тази работа с “О, миг поспри!” и до сега никакъв ефект. Миговете си фърчат като бесни и туй то. Ако беше проработило поне веднъж, сега нямаше да графоманствам, ами щях да спирам миговете, да ги разглеждам по-отблизо и изобщо да се отдам на тез прочие наслаждения.
Както и да го увъртам, обаче, Времето бяга все по-бързо от мене. И по далече. И като стане така, бъркам в задния джоб за някой и друг спомен за Времето, когато имах тонове Време и в обратна пропорционалност идеи какво да правя с него. За това го пилях щедро, точно както и първата купчинка пари, с която някога се сдобих напълно неподготвен.
В първата половина на живеенето си се имах за общителен човек. Във втората половина виждам ясно, че не съм. Докато бързах и бързам да съм “в крак с Времето”, то си подскача весело на куц крак от Вечност във Вечност, а аз съм оплезил език до земята и естествено съм на път да се превърна в Минало.
И като кажа така, все ще се намери някой от наште да рече – “Ами спри се бе човече! Помириши розите (или зюмбюлите/люляците/теменужките, щото те миришат също много яко)” и аз какво да му кажа освен – “Нямам Време!”. Защото ако спра, мой човек, Времето съвсем ще ми избяга… А нали от него се прави всичко (ако въобще може да се вярва на такива щуротии). Друг ще рече – “Ами поне забави темпото!”. И това с темпото съм го пробвал. Само че и то не сработва.
Изглежда целия чалъм на Времето се крие в това, в какво точно си решил да го превърнеш. И точно там повечето от наште, включително и аз, оплескват работата. От петдесетте нататък човек със сигурност знае, че назад има повече за гледане от колкото напред и за това честичко се обръща – ей тъй, да получи усещане за простор. Онова което виждам, обаче, все повече заприличва на онова, което толкоз страстно обругавам наляво и надясно – едно голямо клише.
Времето, каквото и да е то, въобще не обича да си има вземане даване с каквито и да е клишета, щото те са губене на Време. Времето се задържа само при онези, които като цяло се доближават до лежерния профила на хипитата, но не по отношение на тъпченето с опиати или секса, като начин на обмяна на веществата, а по-скоро по отношение на приятно-инфантилният им вкус към Слънцето (в неговото изгряло състояние), неотложностите (до толкова до колкото си имал глупостта да си ги създадеш) и ближния (който, според много безспорни артефакти хипитата са обожавали да целуват – да ги пита човек защо..). Ако помисля малко, хипитата са си таъв панаир, че не Времето ами и Вечността ги е спохождала честичко – ей тъй да им погледа сеира и да им се порадва.
Аз не съм хипи, щото съм се изучил за инжинер и освен това от малък знам да чета, пиша и смятам наум. Прочел съм незначително количество книги, от които ясно се вижда, че и почти всички други от малки знаят да четат, пишат и смятат наум. Няма как да не си помисля, че тези неща са ацки важни и туй то. Все пак, щото винаги има “все пак”, има някакво червейче, което мине-не-мине време и току се изхили – “Ами що си такъв сдухан, като знаеш да четеш, пишеш, че и да смяташ наум ве, чуек?”. Именно заради такива въпроси тъпите червеи не доживяват до дълбока старост.
Като споменах клишетата (не че давам назаден де), те не са чак толкова Голямо Зло. Щото помагат в пестенето на Време. И са толкова ефективни в тази работа, че от един момент човек не може без тях. Точно като наркотиците, не ли? И точно като тях от инструмент за песетне на Време, те се превръщат в най-мрачния тайм-уейстър (или както е по известно в средите на баба – денгуба).
И така в жизнерадостно писане аз пропилях поредните петдесет минути от моя Единствен живот, в който съм в Това Време, Това Пространство, в този ми вид, с жената до мен, с моите прекрасни дечица, с оредялата редичка приятели далече от мен, родителите ми, които Времето е на път да погълне и прочИе и прочЕе.. Все пак беше нещо, което с удоволствие правя от Време (и от време на време), така че сполай ви, че споделихте с мен Времето си.
Comments
Powered by Facebook Comments