След изборите през 2013 и последвалите ги неприлични за земите ни прояви на достойнство у едно незначително малцинство от гражданите на реп. България, написах един пост, пълен с мрънкане и хейт наречен “Терминал 2”. Много хора го прочетоха. Много, много – колко пък да са много!? Хич няма и да се напъвам да преследвам медийния успех на споменатия текст. Пък и вече нямам такъв запас от мрънкане и хейт, с който да взривя (дет_има_ена_дума) читателя.
Някъде във фейса мернах, че вчерашните (05.10.2014) избори са спечелени от кибиците, за да могат мъдро да пръднат през устата си с думите “Казах ли ти!”. Тяхна си работа. И аз съм бил кибик. Поне 20 години не бях гласувал преди да започна да следя трепетно в следизборните студия биз(из)серите на моите избранници. Така че имам богат и пребогат опит в кибиченето и вербалното пръцкане.
Наскоро си мислех за мъдрите подсказки в думите на нашите баби. Една от тях е “всяко нещо – с времето си”. Фразата е станала прозрачна от преупотреба. И освен това не носи никакво удовлетворение на тези, към които е отправена и съответно посланието и не достига до ничий мозък. Времето ни е ограничено. Ние подлежим на терминиране. Поне в този ни вид и в този ни свят. В тънките светове, където се разхождат аурите ни и прочее, може да е по-другояче, но то си е за там и евентуално за “тогава” (когато и да е това). Освен това, аз съм убеден, че живеенето на всички нива, във всички форми и във всички измерения е неизменно съпътствано от сблъсъка на Тъмното със Светлото, между които Живота трябва да прави непрекъснат избор. В тази плоскост, в която сме сега, политическите избори са част от тази симпатична игра. Наплюваш едните за тъмни, другите за светли и играта започва.
Не ме кефи тая държава. Никак даже. Всичко е сбъркано в нея. Направо е суперсмотана. Това е положението. От двадесет години се надявам да се махна от нея по различни причини, но така и не съм го направил. През ноември ставам на 50. От известно време започнах да мисля, че вече не искам да се махам. После си дадох сметка, че не искам да се махам от България, а от българите. Това вече е гадно.
България е географско понятие. Държавата е административно понятие. Политиката е занаят като всички останали. Всички тези неща се пълнят с качествени характеристики, които човек метаболизира, чак когато зад тях застанат човеци. Името България става родина след като се замислиш, че в нея си се родил ти, роднините ти, приятелите ти, враговете ти и всички останали двуноги във вътрешността между границите на географското понятие. Държавата става субект, когато я напълниш с министерства, ведомства и служби, в които други човеци ти помагат или ти сговнястват живота. Политиката става кенеф, когато в нея започнат да се изхождат трети вид човеци, които комай нямат други дарби освен изхожданията пред публика. И така нататък.
Мястото от където исках да избягам е пълно с хора, които исках да заменя с други хора. Да отида при тях и да се почувствам като тях – спокоен, сигурен, защитен и пълен с мечти, които да преследвам ден след ден. Другите хора живетя на други места, в други държави и за това ми се е искало да се махна от тук. Но “ТУК” не е география. ТУК се оказа мястото с хората, от които ми се щеше да избягам. Исках да избягам за да не се налага ежедневно да метаболизирам простотиите на столичния трафик, пълен с гняв, его и незачитане на достойнството на другия. Да избягам от пошлостта на постъпките на хората от държавната машина, проядени от корупция хранена от изкуствено поддържаната им бедност. Да избягам от измекярите, от приматите с мускули вместо мозък, от сивите кардиналчета с недооформен сексуален статут, от мрънкачите, от мързеливите, от вечно скептичните кибици, от откровенно глупавите и прочее и прочее хора, с които ТУК е пълно. И си рекох – искам да се махна от ТУК. Да избягам при другите хора. Защото съм светец ли?
Не. Далеч съм от всякаква святост. Пък и според мен, онези от които искам да избягам са навсякъде. В мислите ми обаче, както и в отчетите, които получавам от приятели живеещи на ДРУГИТЕ места, там сякаш концентрацията им е много по-безопасна за моето ниво на метаболизъм. Говоря за онзи метаболизъм, през който не преминават пържоли, а емоции, знание и взаимоотношения.
Какво ме прави непригоден да изтърпя болшинството от собствените си сънародници. Съм ли аз арогантен, надут пуяк, който се мисли за нещо повече от останалите? Какво ми дава право да се деля от “масата” и да наричам други хора така, както ги наричам. Човек, който си позволява да категоризира “другите” с подобни категории, трябва да е много наясно защо го прави и има ли право на това, защото както е казал (поне така се твърди в евангелията) Христо – “който е безгрешен нека първи хвърли камък”.
Е, аз не съм безгрешен. Нещо повече. Нееднократно съм подчертавал, че съм членувал във всяка една от гореизброените категории. Ключът е в миналото време. Вече не членувам в тях. Или – за да избегна всякакъв намек за арогантност – най-малкото полагам съзнателни усилия да не попадам в нито една от тях. Когато, човек стигне до определена точка на своето поведение (не казвам дали тя е точка нагоре/надолу/напред или назад) той търси среда, в която другите имат сходно поведение. Иначе няма как да упражнява собственото си поведение. Ами това комай е причината да искам да се махна от ТУК. ТУК има много голяма концентрация на хора, с поведение различно от моето. Поведение, чийто деструктуивизъм и безпринципност познавам от личен опит. Поведение, което убива живота. Поведение, от което всеки рано или късно излиза, осъзнавайки, че е вредно за него и останалитем на които държи. ТУК хората с поведение, което не ми допада (не съм аз човекът, който ще ги съди! говоря за собствения си интерес) са много. Прекалено много. Непоносимо много…. Проблемът не е техен. Проблемът не е на т.нар. държава нито на политиците нито на Господ. Проблемът си е МОЙ! Като не ми харесва – или се напъвам да преместя нещата в посока на харесване или си вдигам чуковете. Е, много по-лесно ми е да си представя, че си вдигам чуковете и размахвам един среден пръст на всички, които ще оставя зад себе си.
Нямам представа какво ми готви още живота. Аз правя усилия да го направлявам, но както често съм казвал – всичко, върху което имам контрол са само опитите да увеличвам шансовете си за едно или друго. Законът за всемирното равновесие, във всичките му разновидности, има финалната дума за случванията. Та както казах – нямам представа какво ми готви още живота. Може и да успея да избягам с моите най-скъпи хора от ТУК. Може пък ТУК изведнъж да започнат да се случват много бързо разни неща и хората да започнат също тъй бързо-бързо да се променят. Може пък и така да завърши всичко в Пътя ми – да го приключа сред хора, които в голямото си болшинство, имат неприемливо за мен поведение (под поведение разбирам съвкупността от ценностна система, вярвания, знания, обществена осъзнатост, действия и стил на живот).
Нещата рано или късно се терминират. Дали ще е през някой терминал или на други – не тъй оживени места – все тая…
Comments
Powered by Facebook Comments