Отново гледах Lincoln. Филмът е отличен. Онова, с което го запомних след първото гледане е една фраза, произнесена от героя на Томи Лий Джоунс, след като прочутата 13-та поправка, забраняваща робството е приета от Конгреса – “Най-значимия за демокрацията правен документ беше приет с масова корупция, подкрепена от най-честния човек на Земята”.
Аз съм аматьор както в политиката така и в живота. Последните две години умът ми беше необичайно зает с политиката в държавата, чийто гражданин съм по документи. Емоциите ми също. Съдено ми е било да бъда част и от този обучителен процес, в който мнозина събудихме латентната си обществена ангажираност. Отначало бях въодушевен. След това бях гневен. След това циничен скептик. Сега се надявам да съм преминал във фазата на трезвия реализъм.
Държавата ми страда от едно нещо и то е тоталното незачитане на правилата. На всички нива. Включително и на това, в което се намира в момента задника ми.
Във филма, от време на време авторите вмъкваха отрязаните крака на американците, трепали се сума време един друг в името на собствените си каузи. Показваха реалистични трупове с дупки колкото футболни топки в коремите им. Жестокостта и омразата сякаш са били безгранични за да се получи такъв резултат. Това което леко ме стъписа е, осъзнаването, че аз изпитвах подобна омраза на моменти през тези две години….
Изглежда живеенето е така устроено, че му липсва двигател ако няма противпоставяне. Изглежда също, че всяко противопоставяне е обречено да излъчва само временни победители. Изглежда няма начин да се случи така, че “моите” винаги да бият. Смея да твърдя, че това което става в държавата, чийто гражданин съм по документи не е необичайно, нито се случва за първи път в човешката история, нито пък ше е последния пособен сценарий в същата тази история. Отговорността за това носи непоносимата демокрация. Тази, която взема решения с простата аритметика за броене на гласове на принципа на мнозинството.
Непоносимостта на демокрацията е за онези нейни последователи, които я ценят и които са стигнали до ниво на осъзнаване, в което да се опитват да правят информиран избор. За тях непоносимостта идва от безспорния факт, че са отчайващо малко за да наложат тази култура на избор, както и ценностната система, която я съпътвства, Непоносимостта на демокрацията е и за онези нейни врагове, които са все още под хипнозата на една от най-токсичните идеи за организация на обществото, която сложи религията (като средство за оскотяване на човешкия ум) в малкото си джобче. Непоносимостта към демокрацията е почти масова. Почти.
Тя е отлична само за онази прослойка от човечеството, която по силата на обстоятелствата и собствената си находчивпост, безкрупулност и предприемчивост, се е настанила близо до казана с парите, който онези, за които демокрацията е непоносима със своята безрезултатност (или слаба резултатност) пълнят, опитвайки се да спазват правилата. И в това няма нищо необичайно. Държавата, чойто гражданин съм по документи не е изключение от сценария, нито създава нов прецедент.
ОК и какво от това? Нищо. Това са даденостите на света в който живеем. Това са последствията от развитието ни като биологичен вид, на когото е дадена привилегията да има право на избор и способността за самоосъзнаване. Струва ми се, че изхабих достатъчно емоционална и умствена енергия в осъзнаването на правилата по които се управлява обществото, в което се опитвам да живея и да се себеосъществявам. Няма нужда да крия, че съм дълбоко разочарован, от заключенията, до които съм достигнал. До скоро, това разочарование ме дълбаеше по много неприятен начин отвътре. След това едва смирението. Искам да подчертая – не примирението, а смирението!
В този свят изглежда, че онези, които не са от моя отбор ще са винаги повече. Изглежда, че те ще правят повече фалове и съдията ще ги толерира за моя сметка. Изглежда също, че няма надежда това да се промени като тенденция. Очаквам, че до края на периода на данъкоплащането ми ще бъда свидетел как около 90% от моя приност към общественото благо, ще бъде крадено безкрупулно и присвоявано по нечестен начин от хора, които по силата на непоносимата демокрация съм избрал да правят това. Знам, че ще чуя още тонове демагогия, която ще се бори за ефир наравно с броя на труповете от война, природно бедствие или в краен случай (ако в света е настанала скука и никъде няма поне стотина измрели на един път) от обикновенни убийства. Този сценарий ще се променя непоносимо бавно за мен, тъй като времето ми тук е ограничено. Ще върви към по-добро, както се казва. Не се наемам да дефинирам какво значи по-добро, но след като малко от малко вече съм опознал привичките на Добрия Господ, най-вероятно ще е наистина по-добро.
Аз съм избрал да осъществя себе си като посветя втората половина на живота си в акумулирането на ресурси, с които да обезпеча семейството си. Това консумира цялото ми време и енергия. Надявам се да успея да докарам нещата до там до където искам за ограниченото време, с което всеки един от нас разполага. Не понасям недъзите на тази демокрация, но нямам на разположение друга. Ще трябва да си намеря ролята в този сценарий. Друг очевидно няма да има. Така, че колкото и да е непоносима, ще трябва да я понасям и въпреки, че шансовете моя отбор да бие “лошите” са нефелни ще му помогна с един пас. А когато премина (евентуално) в по висша (или поне следваща) форма на живот се надявам това да ми се отчете като принос така да се каже.
ИЗПОЛЗВАНЕТО НА МОЯ ГЛАС ЗА НЕЗАЧИТАНЕ НА ПРАВИЛАТА НА ЖИВЕЕНЕТО МЕ ГНЕВРИРА УЖАСНО ТЪЙ ЧЕ ЩЕ ВЗЕМА ДА НАПЛЯСКАМ НЯКОЙ НАКРАЯ
Comments
Powered by Facebook Comments