някой някъде сигурно е казал, че единствения начин да се отървеш от една обсесия е да и се отдадеш напълно, след което да се опиташ да я надскочиш. сто процента някой умник (или глупак) вече го е казал.
някой друг пък, някъде другъде се е осветлил, че промяната е постоянна съпротива. борба на ленността с идеите. или обратното. напън един вид. напън срещу нещо, което хич, ама хич не иска да го напъват. схванахте концепцията смятам.
в далечната (вече!) 1989 в България имаше няколко милиона пилигрими, мечтаещи за свещеното място “Свободен свят”. представяхме си го долу-горе като “демокрация”, “справедливост”, “липса на страх”, “няма опашки”, “има всичко”, “част от свободния свят”, “свобода”, “свобода”, “свобода” и прочее… в личен план, ноемврийските пилигрими се надяваха на просперитет, но повече ценяха представата за свободата след мракобесието на първобитния социализъм. “свобода” беше думата, която помагаше да се диша по-леко. “свобода” беше думата, която се опитваше да излекува смачканото самоуважение на една нация от българи, турци, цигани, арменци и какви ли още не. и независимо от километричните опашки за мляко, купонната ситема, записванията за ред за телевизор “CROWN” (като връх на технопрогреса в постсоциализтическа българия), мутрите, страха и какво ли още не, пилигримите успяха да изгазят през най-мрачните постживкови години когато убиваха без много да му мислят, когато грабеха не с кофи, а с фадроми, когато пилигримите си лягаха с усещането, че промяната е трудна работа и иска време, а едни други хора водеха жестока, безскрупулна и несмилаема от мозъка на пилигримите мръсна война за парите, натрупани и напечелени от същите тези пилигрими.
десетоноемврийските пилигрими се оказаха най-отчаяните романтици. и като цяло най-неграмотните. виждахме проблема в един позастарял тип с бодряшки вид и мислехме че “падне ли тато – идва свободата”. единствено, което дойде с падането на “тато”, обаче, бяха мародерите с власт, информация и сила да налагат собствени правила. и така вече 26 години. всъщност те не дойдоха а просто се развилняха на светло (и не толкова светло). вероятно три четвърти от ноемврийските пилигрими вече са в чужбина или в отвъдното. на тяхно място приижда неолибералното поколение, със своя антипод, в лицето на непожелалите да поумнеят любители на циците и турбо фолка както и откровените престъпници.
това поколение пилигрими идва с недоумението как е възможно да не се спазват правилата, как е възможно да има човеци без елементарен морал, как е възможно това или онова. новите пилигрими са там, където ноемврийските пилигрими мечтаехме да бъдем. но бидейки там те виждат новите “мародери” и следващото блато, което обществото, обособено като българска нация трябва да премине. новите пилигрими могат да летят, докато ние – ноемврийските – се надявахме поне някак да изпълзим. каквото можахме – направихме….
обществения ред преди 10 ноември 1989 година не беше социализъм. не беше и тоталитаризъм. беше отлично организирана система за експлоатация и подтисничество, в която цели нации бяха зомбирани от стокхолмски синдром, от който и до днес не могат да се излекуват. тази система се поддържаше от изкуствен демагогски патритозъм, концепцията за класовия враг и ранното възпитаване на ненавист(!!) към парите. единствената разлика на тази система с “експлоатиращия капитализъм” беше кюртираното право на свободна инициатива. в капиталистическото общество това право създава нови капиталисти. в социалистическото , новите капиталисти се създаваха по партийна или потомствена линия.
това беше грешно и много несправедливо… след това стана още по грешно и несправедливо… или по-скоро несправедливостта стана по-лесно публично достояние използвайки наглостта
толкова много и плътна несправедливост ражда омраза. тази омраза ме обсеби. и още не ме е напуснала макар да се напъвам да я надскоча.
има един милион клишета изприказвани и изписани по фейсбук стените от сорта на “най-тъмно е преди съмване”. аз съм убеден, че ако изобщо утрото настъпи, (защото освен всичко друго Светът играе на “сляпа баба” на ръба на своето същестуване) ние си вършим добре работата и ще стигнем до свещенното място. там слънцето ще чака следващите си пилигрими, а ние вече ще сме само прах в лъчите му…
Comments
Powered by Facebook Comments