По официални данни около 1 600 000 българи са емигрирали от България по време на прехода. По неофициални са поне 2 000 000. Двама от моите най-близки приятели живеят от 15 години в Америка и Австрия. Сестра ми 7 година живее в Италия след като 25 години беше душата на Варненския Исторически музей, от където напусна с 200 лева заплата (по днешните стандарти).
Аз гледам “навън” от началото на прехода, но по една или друга причина емиграцията не ми се отдаде. Вместо това преминах през редица ‘интересни” житейски ситуации, които в края на краищата ме отведоха до кариера в т.нар. глобални компании. Първо в Майкрософт след това Hewlett-Packard. В тях аз все пак “излязох” навън. Работих в чужбина. Чувствах се като човек,който е осъществил мечтите си. Пътувах, срещах нови хора, други култури, други взаимоотношения. Рекох си: вероятно за това не ми се отдаде да емигрирам – за да разбера, че може да се живее в България и пак да си гражданин на Света. На мен ми костваше почти цялата кариера да се “добера” до този статус. Днес мнозина започват с това още в началото на кариерата си. Реших: “Чужбината” вече е работен терен, а не “обетованата земя” към която 2 000 000 българи заминаха за 24 години.
ДАЛИ?
През всичкото това време се сменяха правителства, президенти, кметове, мафиоти се стреляха и нито за ден грабежа на тая нещастна държавица не секна. Но това не ми попречи да работя и да се стремя към мечтите си. Не попречи на още много българи, които излизайки в Европа започнаха да “внасят” Европа” в българските офиси, улици, магазини, кафенета, градски паркове и прочее. Не им попречи да се надяват. Не им попречи да обичат мястото където са корените им. И с времето започнах да гледам на емиграцията като “лош късмет”, с който съм се разминал на косъм, а Терминал 2 стана символ на динамиката на живота ни.
Това беше до скоро.
По време на февруарските процеси, когато масата българи беше извадена на улицата срещу EVN и CEZ (о, колко лесно и подло е да изкараш на улицата хората размахвайки празния им портфейл… ). Тогава, усещайки с всяка фибра на съществото си гигантската и подла манипулация, целяща елементарна рокада във властта, мислите за емиграция отново ме връхлетяха със страшна сила.
Дойде 14.06.2013. Спечелилите властта направиха нещо, което надхвърли всички граници на търпимост към политическата наглост. Излязох на протести. Рекох си – тоя път няма да им се размине. Трета седмица протестираме. от 10 до 40 хиляди души…
И на тези ще им се размине. Трета седмица сме само ние по площадите. И най-вероятно само ние ще си останем. Наглеците ще оцелеят. На фашиста ще му се размине. Статуквото ще се запази. Освен ако Протеста не се разрасне.
Онова, което се промени обаче е невидимо за тъпаците, ламтящи за власт като пиявицата за кръв. В следващите десет години още българи ще се махнат от тая клоака, в която същите тези тъпаци от НС превърнаха България. Защото няма кариера, която да компенсира потъпкването на чувството за справедливост и елементарен морал. Няма кариера, която да те държи сляп за разбитите улици, за непроходимите тротоари, за мръсотията, за липсата на условия да отглеждаме децата си, за изнервеността на хората, за тоталното погазване на малките правила. Всичко това може да бъда поглъщано до време, с надеждата, че промяната предстои. Така беше при мен. Но след юнските събития тази надежда е умъртвена от онези, срещу които викаме вече трета седмица.
Един фашист обикаля улиците на София със 300 от юнкерите си с изгладени мозъци и анаболни мишници, а арестуват балетист.
Един комунист подлага парламентарната си група на невиждано унижение, заставяйки ги да погазят и най-съкровеното си чувство за приличие, а след това същите тези му гласуват “вот на доверие”
Един безличен доцент по икономика твори простотия след простотия в Правителството, опитвайки се да угоди на комунисти, фашисти и българския султан, след което повтаря като мантра “програмата, програмата, програмата…”
Социалистите знаят как да се справят с протести. Наглостта няма чувство за чест. Те се окопитиха. А ние сме все толкова колкото бяхме на 14.06.2013.
Говорихме си вчера на Протеста с мой приятел. Той е по-млад с почти 20 години от мен, но вече е собственик на агенция, която пета година се бори за мястото си на пазара. Десетина човека – креативни, млади, не допускащи мисъл за поражение. “Целия офис е тук” ми каза той и продължи “не знам.. както е тръгнало всички тези хора на площада до една година ще са минали през Терминал 2”. А аз добавих – “с еднопосочен билет”.
Терминал 2 ще стане нашето мъничко отмъщение за колосалната гавра с нас. “Бягството не е решение” ще кажат някой кухненски философи. Аз ще кажа така: “Ако искаш да победиш в една битка, трябва да можеш поне да маршируваш”. Ранените ги изнасят от битките за да ги излекуват за да могат да се върнат. Евентуално. Терминал 2 ще се превърне от изход от България, във вход към лазарета, където стотици хиляди ще потърсят лек за осакатения си живот, с надеждата поне децата им да не бъдат обругавани от мерзавците, чието единствено умение е да смучат кръв от почти обезкървения труп на държавата България.
Какво още да кажа… Аз съм почти на 50. Боли ме и съм гневен. Но много по-страшното е, че се чувствам тотално безсилен срещу безочливата наглост на онези, заради които навремето слагах първи чавдарска връзка, после пионерска, после комсомолска, които промиха мозъците на три поколения българи с една идея, която не успя НИКЪДЕ по света и която е налагана НАВСЯКЪДЕ с кръв и смърт. Наглеците в НС дори не се опитват вече да се преструват на притеснени.
Така че.. при първа възможност… Терминал 2.
Comments
Powered by Facebook Comments