на разсъмване светът е тих. поне половината от него. онази която спи. след още няколко градуса въртене, Земята ще вкара светлина в прозорците на спящата половина. и тогава лудостта започва.
само в тъмното сме нормално страхливи.
след това идват думите.
те не са много. но звучат различно. казаното и чутото никога не е едно и също. неказаното и нечутото винаги е едно и също. бездумието не лъже. тишината няма концепция за истина. тя – тишината – вибрира покрай думите. влиза в слънчевия сплит. биохимията я поема и разбира. без спорове. истината е тиха и без значение. съществуван за да създава неудобство, когато я подменяме.
думите не са категорични. тежат колкото карфица. натоварени с емоции тежат тонове. без товар думите са щърбав шум.
комуникацията е обмен на внушения. “обичам те” всъщност значи – “искам и ти да ме обичаш”. “мразя те” – означава всъщност искам да те боли. всяка дума е напрягане. метаболизираната емоция. опаковка с етикет. конфекция от клишета. бутици от метафори.
ние, говорещите ги и пишещите ги сме безнадежно оглупяващи, ужасени от тишината богове и богини.
имаме уши да чуем звуците. имаме очи да видим точките и ченгелите. дупки през, които нещо влиза. светът се случва в килограм и половина съдържимо. и има значение само ако ни вълнува. иначе не го чуваме, иначе не го виждаме.
говорилнята не спира. думите са по бързи от мисълта. говоренето е битка. като тази, на дърветата за светлина и кислород. но тук е за уши и за очи. за дупки. думите са излезли от контрола на Господ. сега всеки има могъществото да каже – “ежедневно, 7 милиарда души на тази планета серат!” или “7 милиарда души ежедневно отделят екскремени”, в зависимост от нивото на лицемерие на дупките. дори нарочените за простаци, владеята привилегията да пишат КУР. горката дума. тя е само една в дългата редичка от съчетания на звуци, описващи нормално висяща, издължена, тръбовидна част от мъжката анатомия, от която излиза пикня и сперма. ПАРДОН! извинявам се – урина и семенна течност!
и когато умопомрачителната игра на цветовете на изгрева премине в монотонната светлост на деня, думите – морални или не – ще бъдат изстрелвани милиарди пъти – в нечие лице, на нечия стена, в писмото до някой, в присъдата до друг и прочее и прочее, замитайки и последната следа от романтично наивните надежди на Създателя, че новото утро ще донесе повече тишина и повече разум в една, иначе толкова обещаваща цивилизация от богове и богини с курове и цицки.
кажи ми нещо хубаво
кажи ми го тихо
без думи
глухо и оранжево
като беззъбо разсъмване
или си затваряй шибания плювалник
Comments
Powered by Facebook Comments