Аз принадлежа към нация, която е подложена на непрекъснато унижение. В добавка към, това тази нация неуморно се и самоунижава.
Унижението е усещане за потъпкано достойнство. Границата между достойнство и его е много размита (поне за мен), но със сигурност тя не ме занимава. Нацията е съвкупност от социални субекти с разнородно его, така че то е назад в редичката от фактори, които регистрират чувството за унижение, когато иде реч за национално достойнство.
Ние, българите, знаем че сме малка държава и нямаме проблем с това. Проблема ни е, че се крием зад понятието “малка държава” използвайки го за оправдание за какво ли не. В училище ни учиха колко велика е била България преди еди колко си време. На мен това въобще, ама въобше не ми е помогнало да оформя национално самочувствие. Напротив. Дълбоката пропаст между това, което трябва да приема за историческа истина и действителността, в която съм пораснал, прави трудна задачата да повярвам, че нацията, в която са корените ми е била нещо много по-различно от войнстващ варваризъм с повече бойни умения от онези, които са и се изпречвали на пътя. Нация, която е била много повече способна да плячкосва и по-малко да създава. Бих могъл да продължа в този тон, но по-нетърпеливите, четящи моите писаници вероятно вече търсят огнестрелни уреди за да ми опърлят физиологията. Споко. Аз съм умерен родолюбец и като цяло имам също толкова умерено ниво на национално самосъзнание.
Но се чувствам унизен.
Аз съм унизен българин, защото гласът ми е отнет. Ще е наистина честно да кажа – гласът ми е самоотнет. Това неприятно усещане ме мотивира да изляза на улицата в началото на лятото миналата година. Пазех подобно поведение като последно средство да съобщя своята позиция на заобикалящия ме свят. След това се наложи да поема доза отрезвяваща действителност, в която ми стана ясно, че “врагът” не са политиците и олигарсите. Те са продукт на нацията, към която принадлежа. Научени са да се придържат към правото на оцеляването, в която думи като морал, социална отговорност, почтеност и други подобни от този рафт на библиотеката, са за читанките, а в живия живот трябва да си хитър, да можеш да подтиснеш напъните на съвестта си, когато изграеш подло, да овладееш лицемерието и манипулативността и да не му мислиш много, много, когато силните на деня те повикат на разговор с изискването да си със свалени гащи. В момента, в който пиша тези редове, българската нация произвежда преобладаващо точно този представителен продукт.
Ей Богу, преди няколко месеца този пост щеше да бъде пожълтял от злоба и безсилен яд, които тогава бликаха от мен. Това би била реакцията на човек, който не се е сборил с някакъв свой демон, който демон внезапно го атакува отзад и… Днес се опитвам да надвия този демон гледайки го в лицето. Единственото оръжие, с което разполагам срещу него е моят интелект и правото ми на информиран избор.
Вчера някакъв е стрелял в Лясковец. Уби ченге. Социално ангажираните българи се тресат от шока. Нацията, като цяло, кротко очаква следващите новини и вероятно в момента в който темата бъде свалена от тях (новините), тя ще забрави за това. Защото “то такъв батак е в тая държава, че…”.
Да си малък не означава да се незабележим. Историята познава и други “малки”, които някак си са успели да се оправят само с една прашка (не визирам дамската интимна конфекция, а оръжието с което на времето трепехме безхаберно безпомощни гугутки). Моята нация, обаче, доброволно е захвърлила своята “прашка”. Тя не е завладяна, а се е предала. Тя не е зависима, а се е лишила от собственото си мнение. Лишила се е от своя глас. Как? Заместила го е с невяра и страх. Век е много време за една нация. В един век се сменят около 5 поколения. Няколко века са няколко пъти повече време. Предполагам няма да сбъркам кой знае колко ако кажа, че от времето на онази Велика България на не_знам_си_колко_морета (като, че ли това има някакво значение за Шефа) до днешната безгласна нация са се сменили около 40-50 поколения. И всяко е наследявало мълчанието на предходното, като е допринасяло със своето собствено….
Аз съм на възраст, в която имам правото да кажа, че след мен има вече поне две поколения. Тези две поколения очакват моя пример за да дефинират посоката на своято поведение. Шума на информацията в днешния ‘навързан” свят няма да направи изобора им по-лесен, но поне ще имат повече от един модел за подражание. Т.е. моят пример, моето поведение ще им повлияе по-слабо отколкото преди 100 години да речем. Но все пак ще повлияе. Ако моето поколение продължава да разчита на своята безгласност, голяма част от следващото ще го направи по същия начин. И може би, само може би, след десет поколения синдрома_на_нямата_нация ще отслабне до толкова, че унижението да изчезне.
На мен ми се иска, моето поколение да е единодушно в отношението си към социалния ред наследен от т.нар. социалистичеки години. Ще ми се моето поколение да е изтрезняло от наеждите си, че “демокрацията ще оправи работата”. Демокрацията не може да оправи нищо, защото е дума, зад която може да бъде сложено всичко и най-вече крещяща демагогия. Ако демамгогията крещи, а здравия разум мълчи какъв е резултата??? Ще ми се моето поколение да я наясно с това. Ще ми се не само да е наясно. Ще ми се съвестта да го мъчи болезнено. Дори това би било повече от нищото, което нацията ми успява да направи срещу унижението да бъде държана за топките без да издаде звук. Събудената съвест не се съобразява с оправдания. За разлика от егото тя е приятел на достойнството.
Ще ми се моето поколение да е наясно, че след преварата преди 25 години, нищо друго не би могло да се случи, защото нямаше КОЙ ДРУГ да го сллучи. Ще ми се да е наясно, че икономика не се прави със скопени идеи и недоволство, а с предприемчивост, креативност и бачкане до изнемога. А ако тези неща не са налични се прави с информираност, мошенничество и измекярщина. Моята нация и моето поколение не можаха да противопоставят предприемчивост и креативност срещу информираността и тренираното мошенничество на бившата Държавана Сигурност, която в края на краищата едиснтвена е имала информацията и кадрите да осъшествява управление.
На кого се сърди моето поколение? На демокрацията ли? На Луканов ли (лека му пръст)? На Филип Димитров ли? На Жан Виденов ли? На Костов ли? На царя ли? На Бойко ли? На светата троица, в обкръжението на която дори Сатаната може да мине за светец ли? На кого се сърди моята нация? На онова което е родила ли?….
Аз съм унизен българин. Унизен от собствената ми неспособност да убедя моето поколение да повдигне клепачите си и да започне да вижда вместо да се движи според онова, което му е отзад. Нямам глас, който да надвика демагогията. Нямам глас, който да надвика еди_колко_си_инчовия_телевизор и се движа заедно с нежелаещите да видят и нежелаещте да говорят, за които е все едно какво им е отзад.
Нацията ми е жива метафора на онова историческо унижение, в което на сто безоки е имало по един окат с едно око.
Аз ще изиграя моята игра докрай. Ще уча още. Ще уча и всички онези, които се окажат близо до мен на нещата, в които вярвам, и които усещам със сърцето си, че са правилни. Ще повтарям, онова което много по-мъдри и праведни хора са повтаряли преди мен през целия си живот – че промяната е процес, че тя почва от вътре, че всяка промяна изисква ревизия на философията, ревизия на възгледите, ревизия на действията, изисква усилие, постоянство и вяра. Изисква всичко това не за да ни е гадно, а за да пораснем. Ще го повтарям на всеки познат и непознат от моето поколение, ако ще да си отнеса боя някъде, защото ше разклатя нечии устои до такава степен, че да се сепне от безмислието на мълчанието и овчедушието си.
Да имаш глас не значи да си агресивен. Да имаш глас значи да имаш смелост да отстояваш общочовешките ценности пред Себе си и поколенията, които идват след теб.
Comments
Powered by Facebook Comments