поста е лекинко профанизиран, с цел да придобие характер на невинна сатира и не се препоръчва на читатели с пуристични възгледи за лидерството, успеха, хаимбоаз и леката форма на варицела
Отдавна витае из главата ми идеята, да споделя впечатленията си от феномена (аз го оценявам така) познат като Корпоративна Кариера. В началото, ще позиционирам това, което в официалните корпоративни документи носи името disclaimer – или обяснено по-популярно – да си вържа гащите. Та ето го моя
Disclaimer: споделеното от мен няма претенци да бъде “представителна извадка”. То е базирано на сравнително краткия ми опит (само осем години) в живеенето и работата в корпоративна среда. В допълнение към това, трябва да отбележа, че като корпоративен служител, моята корпоративна дисциплина, както и спазването на корпоративните правила, които би следвало да я налагат, беше на твърде незадоволително ниво, което прави мнението ми още по-субективно. End of the disclaimer section.
Корпоративната Кариера е изключително интересно прежвяване. Първото усещане, което получих, заедно с предложението за работа е усещането, че съм се присламчил към Силата. Езотериката на усещането е необяснима, но съществуваща. С цел да съм по цветист, ще напомпам описанието на това усещане със “звездна” метафора – все едно мечът на Люк Скайуокър потрепва лекичко в задния ти джоб. Или предния. Все тая. Вълнуващо е с една дума.
Първите ми стъпки в Корпоратвната Кариера бяха като всички мои първи стъпки – изпълнени с грешки, комплекси и компромиси. Аз лелеех достъп до Силата и го получих. Цената беше ниската заплата и още по-ниската длъжност в йерархията, но моите планове бяха над тези неща. Всъщност в случая парите не са темата на споделянето. Живеенето е това, за което ще си пописвам тук.
Първото ми влизане в корпоративен офис беше като инициация. За провинциалист като мен, беше вълнуващо да вляза в голямото пространство на опън спейса (open space), разделено чрез средно високи прерадки на кУбици (cubicle), във всеки един от които си имаше изглеждащо като чисто ново, сиво (или друг неангажиращ цвят) бюрце/маса, телефон, док станция, екран, 3-4 килограма кабели, голям монитор, снимки на кучета, деца, пейзажи, мъдри слова на формат А4, кутийки с моливи и брандирани химикалки, от 3 до 10 пластмасови трея (tray) и какви ли не още съкровища. Всеки от настанените в кУбиците си имаше СВОЙ дял от Cилата. Колегите бяха облечени спретнато, делово, и се движеха из лабиринта на кУбиците сякаш водени от Нея- никой никого не блъскаше и прочее. Хареса ми. Няма ирония. Хареса ми усещането, че ще стана част от това.
И аз получих своя кУбик. Дадоха ми още телефон, лаптоп, жиесем, чанта, бадж, акаунт, парола, e-mail и радушно посрещане. Кеф!
В Корпоративната Кариера има едно просто изискване, което е над всички останали –да допринасяш за трупането на пари (в полза на корпорацията, разбира се), и то така, че визията и мисията на компанията да са ненакърнимо почтени и хуманни.
Каквато и да е длъжността, каквото и да е нивото в йерархията, каквито и да са политиките, правата или отговорностите, над всичко стои това простичко изискване, заради което човек като мен би могъл да получи своя дял от Силата. Увеличаването на количеството пари в корпоратвния куп (както и в който_и_да_е друг куп) става по два начина: 1 – харчи се по-малко; 2 – печели се повече. Всеки обитател на милионите кУбици по света работи за поне една от тези две каузи.
В моите първи Корпоративно-Кариерни стъпки аз бях тотално неглеже към горецитираното изискване. Длъжността ми беше (в очите на непросветения – сиреч моите) “началник водопад” или ако поосъвременя – “началник на облак”. В съзнанието ми трудно пробиваше каквато и да е идея, че работата ми може би има значение за приноса върху Корпоративния Куп. Имам чуството, че този начин на разсъждение не е бил (и не е) запазен само за мен. Както и да е. Поради тази причина, всичките ми вълнения за Корпоративната Кариера бяха свързани със следващата заплата, задълбоченото, но дискретно изучваване на възможностите за бонуси, заплатите на колегите, корпоративните политики за екстри като: служебна кола, по-голям лимит на разговори по жиесема, цикъл на смяна на лаптопа, медицински осигуровки, купони за храна, права за възстановяване на харчове, уж направени в полза, или в името на Корпорацията. Тази информация не е лесна за достъпване и се явява пръв тест за комуникационните умения на Човека в Корпорацията. Тя изисква завръзване на контакти, установяване на зони на доверие и други зони, в които доверието се подлага на безжалостна проверка (нищо лично), а информацията – на верификация. Така започва (или поне започна за мен) корпоративния живот.
След това, разбира се, дойдоха и конкретните ми задължения, заради които все пак ме наеха. Аз (без да е изненада) бях тотално неподготвен за тях, тъй като идеята ми беше да се добера до Силата на ВСЯКА цена, а не на тази, която в действителност можех да платя. И така, на първия конферентен разговор с колегите от региона (както се казва на Корпоративен Жаргон), който се провеждаше на брутален и пълен с акценти английски, аз напъвах уши и мозък да чуя и разбера за_какво_става_На_въпрос. Не успях. Нищо не разбрах и верен на инстинктите си спрях да се напъвам. Разговорът започна да се лее като средно поносима, леко приспивна и без съмнение енигматична мелодия в ушите ми. Успокоих се. Внезапно до драматичност, някой спомена името ми. Него (името си) успях да чуя и разбера. То беше последвано от още неща, които нито чух нито разбрах. После – тишина. Разбрах, че се чака да кажа нещо и аз споделих измъчено единственото, което можех да изстискам от лингвистичния си запас: “Excuse me I don’t hear you good”. Никой не се изсмя. Гласът отсреща (оказа се, че това ми е Големия Регионален Началник) повтори въпроса си, в който успях да различа думата “форкаст”. Рекох отчаяно – “ай ем фром вери сун…”. Тишина. После пак тишина. После – същия глас – “Ок, да продължим нататък”. Из недрата ми се надигна въздишка на облекчение. Никой не ме застреля, нахока или уволни, въпреки, че бях свил уши в очакване на всичко това на куп. Корпоративната Кариера, обаче, не действа така…
Корпоративната Кариера е доста интертен организъм, чиято пъргавост рядко е нещо повече от тази на преял лъв. Ако една Корпорация е гладна, тя автомачтино престава да бъде корпорация и в нея започват процеси на разпад, които и отнемат Силата и я заменят със силички. Моята некомпетентност (както и тази на милиони по света) не е проблем, който би я стреснал. Тя е временен симптом. Нищо повече. И като временен симптом, Корпоративната Кариера очаква той да се самокорегира. Спекулативната ми догадка е, че в 90% от случаите резултата е точно такъв. След няколко изключително унизителни за егото ми перформънса, по време на последващите телефонни конфереции, аз полека-лека започнах да научавам, какво се очаква от мен. Не, че оправдвах очакванията, но поне спрях да се стряскам като си чуех името. Знаех вече “за_какво_става_НА_въпрос”. Та накратко, в края на първата ми Корпоративна Година можех криво-ляво да се ориентирам в англоезичния конферентен разговор (по ключови думи) и притежавах същата безполезност, с която влязох в Корпоративната Кариера. Знаех, почти всичко за бонусните схеми (трудно е да знаеш всичко за тях, щото са малко …ъъъъ … гъвкави), политиките за сужебни коли и телефони, както и за цикъла на подмяна на лаптопите. Добих представа за порядъците на заплатите и се научих да пиша свещените expense reports – демек всяко похарчено левче/долараче/евро, което можех да оправдая като корпоративен разход си го отчитах и си чаках възстановяването на сумичката. Освен всичко друго, бях вече с една година запас от Корпоративен Опит в компания с Голямо_Име. А това е безценно за CV-то на гражданин като мен.
Та да обобщя моята първа, никомуненужна аксиома за Корпоративната Кариера:
Ако ти се отвори парашута да се наместиш в Голямата Корпоративна Кариера (ГКК), не страдай, че си глупав. ГКК е като голяма река (ама наистина голяма) и те носи бавно със себе си, докато или станеш пригоден да плуваш или се удавиш без тя да носи отговорност за това. С други думи – ако имаш ду.е и шанс – скачай в нея. Другото ше се нареди с Времето.
Трябва да споделя, че тази никомуненужна аксиома ми помогна нееднократно в моя драматичен път през Корпоративната Кариера. Общо взето, прилагах я в обсадата на всяко следващо Корпоративно Стъпало, което взимах решение да превзема. В края на К. ми К. вече бях “интерньешънъл меринжей”, тъй че… смятай!
Хинт №1 – реката винаги довлачва до теб някой Пън, готов да ти спаси телесата (и душата, заедно с тях), и за който да се хванеш, ако до живот си се скарал с плуванетo.
Disclaimer на хинт №1: все пак не бива да си чак_толкова_тъп че да вярваш, че това с Пъна винаги сработва.
/следва пауза, в която трябва да се напъна да измисля втората никомуненужна аксиома и да я постна за мое лично удоволствие/
Comments
Powered by Facebook Comments