преди около три месеца се подадох за последен път на изкушението наречено “скъпо платен наемник” (в IT индустрията, разбира се, не в екшън мисии). дойдох в софия преди 14 години за да започна кажи-речи всичко отначало. тогава бях убеден, че моя шанс се крие в енигмата наречена “голямата корпорация”. смятах, че тя (голямата корпорация) е решение на житейските ми дилеми – поне от икономическа гледна точка. след осем години яростно напъване и непрекъснат престой извън конфортната ми зона – разбирай в състояние на смущаваща некомпетентност – изктерих доста стъпала за да разбера, че това със “скъпо-платения наемник в голяма корпорация” няма да ми се получи. не че получавах малко пари (в сравнение със “средната за страната”) или пък заеманите длъжности бяха кофти, но в някакъв момент просто разбрах, че не мога да се примирявам до безкрай с неща, които не харесвам, в името на добра заплата и престижно лого на визитката. твърде малко фактори, касаещи моето успешно представяне зависеха от мен. още по-малко резултати, свързани с “успешното ми представяне” влияеха на сметките в края на месеца. харесвах хората, с които работех. поне повечето от тях. не харесвах анонимността на онези, от нивото на регионални мениджъри, които познавах по име и глас, и с които диалога беше съставен от неизменно повтарящи се клишета. не харесах идеята за оцеляване в тези огромни социални общества, наречени “големи корпорации”, защото да оцелееш там е ужасно лесно и не носи никаква удовлетвореност, освен ако не си решил, в часовете между 9 и 17 (образно казано) да оставиш само следи от обувките си, затоплен стол и усилия с кпд клонящо към 0 (нула). вероятно ми беше минало времето. на четиредесет е малко неуместно да тренираш за световните финали на 100 метра спринт. за да успееш в надбягването, наречено “корпоративна кариера” е нужно хъс на млад човек, интуитивна компетентност, остър и бърз ум, неизчерпаем запас от физическа енергия и скрупули, които могат да бъдат подтиснати волево. кариерата ме срещна с много такива хора, които въпреки привидното противоречие с личните ми ценности ме впечатляваха и които дълбоко уважавам и до днес. аз – за разлика от тях – имах само хъс.
“големите корпорации” все пак ми дадоха много. или по-точно аз успях да взема от тях много. осем-те години прекарани в две от най-големите, ми предложиха купища уроци за учене. и аз грабех колкото можех. цената за тези уроци нерядко беше това което се нарича “пълен провал”, но това вече съм го споделял нееднократно.
и така, с малка разлика във времето аз и съпругата ми сдадохме баджовете с престижните логА, в името на нещо, което не познавахме, но със сигурност искахме. от тогава до днес успяваме да се закрепим на повърхността и дори се опитваме да направим нещо повече. костваше ни (и продължава да ни коства) много усилия. много усилия. много много много много усилия. ей богу наистина много усилия.
а когато усилията са наистина толкова много идват и съмненията
след около 1800 денонощия юбер утилизация на човешките ми ресурси видях една обява в джобсбеге, която хвърли сянка в ядрото на реакторa, движещ мотивационните ми механизми. тя изглеждаше обещаваща като прясна салата след няколко месечно преяждане с месо. това обикновено отваря една дупка на съмнение, която изисква запълване, така че, за да я запълня кандидаствах за позицията. написах най-бриялнтното мотивационно писмо излизало някога из под нечие перо. спретнах биографията си в брилянтен бизнес стил. отбелязах всяка тангента на житейско-професионалния си път до въжделенията на бъдещия евентуален работодател. приложих доказателствен материал, както му е реда и зачаках поканата.
вълнението обаче лиспваше. бях убеден, че ще ме потърсят. и те ме потърсиха.
отидох на интервюто в безупречен дрес код, изкъпан, с прясно подсечена интелектуална брада, риза за двеста и четиредесет долара, запълнил всяка нейна гънка с авторитетно шкембенце на опитен екзекютив. (за изкушените – ризката беше презокеански армаган, който любимата ми донесе след един от туровете си по световните технологични форуми, открита след 6 часово изтощително търсене в ден за шопинг, в стремеж да се задоволят нечовешките ми претенции)
така, понесъл цялата арогантност на не дотам добре структурирания си житейски и професионален експириънс пристанах в лоното на ейчарите, които ме очакваха.
и пак странно – вълнението липсваше. по-скоро в главата ми все по отчетливо светеше въпроса “какво на майната си правя тук”
интервюто започна. отговарях като за демо сесия “как да накараме двама ейчари-йезуити-мизантропи в ПМС да те заобичат, сякаш си двумесечно йоркширче (с панделка) загубено в Сентръл Парк”.
никакво вълнение. само онзи въпрос.
един час измина. машината ми за отговори и селф селинг не засече. няма вълнение. само онзи въпрос. ейчарите изписаха 4 листа, а аз изпих една “Банкя” – 0.5l. дойде ред на въпроса на въпросите – “а ся кажи аджеба за кви пари говорим”. никакво вълнение. само онзи въпрос. без да се колебая изтрещях цифрите.
неловко мълчание
още малко неловко мълчание
ейчарите си върнаха рефлекса за дишане и аз гледах на забавен каданс как цялата перфектност на перформънса ми се руши като замък от фентъзи трилогия, който току що е бил ударен от опашката на летящо, зловещо птиче. гледах и изпитвах облекчение. защото имах всички шансове да ме наемат, но успях да го избегна. всъщност не само не исках позицията, ами вътрешно се бунтувах срещу глупостта, която проявих в момент на малодушие и преумора – отново да търся “сигурността” на “скъпоплатения наемник в голяма корпорация”. загубих два ценни часа от моето време и уплътних два часа от времето на колегите, които положиха всички усилия да се убедят, че има за какво да разговаряме. някак си разбрах, че приключих с интервютата. поне с тези, в които съм на страната, която трябва да докаже всяка подробност от блестящия си Linked In профил.
един от моите ранни кумири – джо таскър – пишеше в книгите си, че когато се катериш към върха понятието за удоволствие е някаква несъществуваща нелепост. тялото ти стене. психиката ти стене. дробовете ти се дерат за глътка живец а ти само местиш единия крак пред другия, отдавна забравил какво мамка му те е натирило до тука. после върха идва. и после слизаш. когато стигнеш в добре познатото ниско, където е манджата, удбния кенеф и палатката с вмирисания, но сигурен спален чувал, откриваш проклетия рай. и след известно време … пак нагоре
това прекрасно подготвено и проведено интервю беше последното за мен. след него проведох три други. но бях от другата страна. и се стараех да харесам хората и те да ме харесат. защото когато дойдат за пъври път в офиса, стават част от нещо, за което съм отговорен. лично. не по длъжностна характеристика. не мога да излъжа. не мога да правя фалшиви форкасти. не мога да надувам балони и да се скатавам. не мога да се крия зад бюрокрация. не мога да отлагам. не мога да забавя темпото. щото…. ясно е що. няма какво да го чепкам повече.
та така с моето последно интервю
и другите първи
пред мен, съпругата ми и онези няколко човека, които ни се довериха, и с които споделяме часовете между 9 и 17 (образно казано) стои задачата да превърнем нашето скромно лого в едно от онези… ПРЕСТИЖНИТЕ
Comments
Powered by Facebook Comments