Мистър Прон имаше съмнения за диабет, подута простата и непоклатимо доверие в пощенските дилижанси. Годината на раждането му беше известна само на майка му. Тя от своя страна, беше неизвестна на мистър Прон. Във всеки случай, раждането му би следвало да е било доста след пощенските дилижанси, защото в противен случай, сега трябваше да е на около четиристотин години, а той изглеждаше само на сто и петдесет. Това, всякак погледнато, беше аномалия, която по времето на пощенските дилижанси не би била допусната.
Чакайки в капсулата, мистър Прон се наслаждаваше на своята различност. Той имаше болежки. Това беше рядко и героично. Изпитваше благодарност за това. Процедурата щеше да трае – според него – не повече от три средно-продължителни минути, което значеше, че времето му за прощаване с дисфункциите му е на изчерпване. Надяваше се да му отпуснат малко-по-дълги-от-средното три минути, но се оказа, че между двайсе и втората и деветдесет и третата си година е изтървал седем вноски по директива не_знам_си_коя, така че нямаше да има екстри.
Що се отнася до надутата простата… предпочиташе да не мисли за това.
Мистър Прон обичаше зелено и не знаеше защо. Загледа се в дърветата, които все успяваха да са зелени от време на време. В центровете за регенерация имаше още от тях. Можеше да си създаде свои, но му липсваше желание да полага усилия, както и фантазия. Пък и имаше предостатъчно Време. Имаше един съсед (виртуален разбира се), който постоянно се пенеше колко е важно да се полагат усилия, защото така и така. Беше възприеман предимно визуално, заради симпатичната пяна около устата му, която излизаше на малки вълнички между фразите, но онова което стоеше зад “така и така” си оставаше “така и така”. А на всеки е известно, че “така и така” не означава нищо. Та така.
– Здравейте мистър Прон! – Мистър Прон се ориентира, че го поздрави синята стена. Ако изобщо “стена” беше най-подходящата дума за това там.
– Здрасти – максимално бодро се постара да върне поздрава той – Що си син днес?
– Защо решихте, че съм син, а не синя Мистър Прон?
– Все тая.
Синята стена плавно се преля в светло-виолетова до розова.
– Бих могла, все пак да променя мнението Ви, Мистър Прон.
– Ако не се докараш с цици, ми е все тая колко пембена ше станеш.
– Ето, вече ме възприемате като жена.
– Да, ако жените бяха шпакловани и боядисани, без гънки и прочее. Всъщност, защо стигнахме до диалог? Трябва ли да знам нещо или просто скучаеш.
Стената отново стана синя и някак по официална.
– Мистър Прон, процедурата Ви ще започне след 8 крайно-къси-минути, за това трябва да Ви подготвя.
– Давай.
– Необходимо е да бъдете предупреден, че след процедурата има 14 стандартно дълги минути на конвергиране на физическото Ви тяло, в които ще бъдете държан извън него.
– Ако щете ми сложете червена детелинка на задника.
– Много добре, Мистър Прон.
Мистър Прон установи вяло, че едното дърво беше по-зелено от другите. Понечи да се замисли за това, но вероятно осемте крайно-къси-минути бяха минали и процедурата беше започнала. Мистър Прон сви устни в нещо подобно на доволна усмивка, заради очакващото го изобилие от Време. После доволната усмивка се трансформира в крива цепка върху лице, зад което нямаше никой.
…
Знаеше със сигурност, че само след десет секунди проклетата аларма ще разцепи мозъка му. Метна насън ръката си към нощното шкафче и грабна телефона. Въобрази си, че го е направил ловко и безшумно. Отвори половин око и трескаво запипа екрана. Закъсня. Съвсем малко. В иначе скучната спалня екна жизнерадостен напев. Пръста пипна най-сетне правилното място и звука сконфузено спря. Загърна се и заспа отново.
– Няма ли да ставаш днес?
Това не беше аларма, а женски глас, който въобще не страдаше от вежливост. Представи си го като катана, намазана със секрет от мамба в ръцете на самурай, който със сигурност знае как да ти отреже главата така, че поне пет минути да не разбереш за това.
– Ставам.
– Аз излизам.
– Добре. Чао.
До тук със спането.
Затътри се до банята и надигна очи за да срещне новия ден в огледалото. Денят изглеждаше доста зле.
– Мистър Прон?
– !!???!….. – отвърна той с гримаса, някакъв звук и съпровождащи движения
– Как сте Мистър Прон? – го питаше вежлив, унисекс глас, който можеше да принадлежи на всеки но не и на огледало.
Обърна се и се измъкна светкавично – като една бавна деветдесет килограмова светкавица – от банята. Задъхана светкавица. Твърде, често се задъхваше напоследък. Беше относително тихо. Навън си бръмчаха коли. Две бургии дупчеха нещо Една врата се хлопна категорично. От банята идваше само тишина.
– Ало?
– Да, мила?
– Стана ли?
– Да, тъкмо излизам от банята.
– Моля те провери дали диктофона ми не е там някъде!
– Момент… – намери го на рафта до огледалото. “Мамка му сигурно е бил тъпия диктофон..” – Да тука е.
– Ще пратя Лени да го вземе до двайсе минути, нали си там?
– Там съм. Ъъъъ… тука исках да к….
– ОК.. Чао.
Тъпия диктофон.
Огледалото направи снизходителна гримаса. Не беше неговата гримаса.
…
Лейди Маруна, по кодекс контеса Леприка, собственичка на Вероятно Най-Голямото Семейно Грузио, оправи по памет косата си. След малко и предстоеше да мине през Дългия Коридор. Това беше ежедневна традиция за започване на един от нормално-дългите-работни дни, в една от средните-по-продължителност работни седмици. Корпорацията беше създала Коридора за да може да минават по него онези, които искаха да изглеждат Високи. Това трябваше да се заслужи и пътя до подобна кариера не беше никак лек. Някой казваха, че средното Време нужно да се достигне до ходенето в Коридора е около седемдесет ужасно-дълги-години, в които умението за ходене с достойнство и половин литрова чаша кафе с логото на Компанията се шлайфаше и шлайфаше. Леиди Маруна, по кодекс контеса Леприка определено не си беше губила Времето и беше шлайфала старателно, следвайки най-добрите образци. Нейното ходене по Коридора беше символ. Във всеки куб, където имаше Коридор, поне веднъж на тотално-безинтересна-минута някой въздъхваше с копнеж – “Да можех да походя като Лейди Маруна, по кодекс контеса Леприка!…”. Грация в прецизно дозираното повдигане на брадичката. Нито капка течност пролята течност от задължителната чаша с нещо. Несравними бутове. Метрономите, можеха да се калибрират по звука на стъпките и.
Тя притежаваше неизброими количества компресирано Време и въпреки това не губеше дори една нищо-незначеща минута. Ако човек можеше да се отърси от магията на Ходенето И, вероятно би се запитал “И ‘къв е смисъла дявол да го ‘земе!”, но така и никой не успяваше да се отърси чак толкова.
– Джорджи! – колоритно мецо сопрано, съчетало внушения за умел кучкар, укротител на кобри, разгонена харпия, дама от искащите да изглеждат Високи и цуб-тромбон
– Да, ваше Високост – скоростта с която Джорджи се отзова означаваше само едно – той беше омниприсъстващ. Широко известно е, че тази способност я имат само Бог и икономите.
– Джорджи, аз ВСЕ ОЩЕ не съм Висока!
– За мен сте, милейди!
-Джорджи, чашата ми готова ли е?
– Разбира се ваша В..
– С кои токчета съм днес?
– Токчета “Шибан Понеделник”, милейди.
– Джорджи, казвала съм ти толкова пъти, че токчета “Шибан понеделник” се слагат само в шибан понеделник, не ли?
– Именно, милейди! Днес е шибан понеделник!
“Шибан понеделник!” помисли си Лейди Маруна, по кодекс контеса Леприка и отвори вратата на Коридора.
…
/someday it could be continued but not likely/
Comments
Powered by Facebook Comments