живота ми започна на село. едно от забавлянията ми беше да гледам мравуняците. мравките са заети създания. бързат и сноват непрекъснато насам натам. носят по нещо. влизат излизат в някакви дупчици. аз ги гледам отгоре и виждам целия им свят. понякога, ей така от скука, забивам пръчка в мравуняка. пръчката вероятно смазва една две шепи мравки. може би осакатява други една две шепи, но като цяло, мравуняка бързо се връща към “нормален живот” и след ден два няма и следа от разрушението. мравките пак бързат и носят разни неща. влизат и излизат от дупки. снасят яйца. множат се и мрат.
ето така си представям работния ден на Господ. седи и гледа мравуняците. авторите на религиозни легенди твърдят, че Той бил създал всичко и всички. аз пък си мисля, че той е свидетел. създанието се е случвало и случва пред погледа Му и единствената сила, която Той наистина има е да ритне мравуняка или да забие в него една мотика или да го залее с киселина или да го запали с бензин или с една дума да го унищожи.
всъщност, като се замисли човек, от последния Му работен ден в края на единствената му работна седмица и до днес, Господ не е създал кой знае какво. една седмица зор – една (много) вселена (вселени) и после (до момента, според човешкото неЗнание) 14 милиарда години съзерцание. вселената няма нужда от бутане за да се разширява и развива. живота се е пръкнал в следствие на някаква статистическа вероятност да се роди материя, която да се възпроизвежда и да се развива напук на простите закони на взаимодействието, защото е прихванала механизъм за избор на следващата стъпка.
ако бях на мястото Му, никога нямаше да ми омръзне да гледам “риалити” шоуто “Живота на Човеците”. щеше да ми е любимия сериал. шях да обичам всички герои, макар някой от тях да са злодеи и да трепят по особено изобретателен начи един, двеста или два милиона други човеци. щях да гледам как характерите им и умовете им се развиват. поколение след поколение. война след война. грешка след грешка. ако пък нещата заскучаят, винаги мога я да вкарам пръчка в мравуняка, я да хвърля някое метеоритче, я да залея земята с вода – разни ей такива. или накратко – бих гледал отгоре как нещата се случват и когато много ми омръзне, да се възползвам от силата си да изравня мравуняка със земята. за да почне нов сезон.
само че не съм на мястото Му. аз съм една от мравките.
и докато Господ зяпа шоуто на вселената или мултивселената, аз със зъби и нокти гледам да направя от нищожното си време, за което умът ми казва, че ще бъда жив на тази планета, нещо смислено, което да ме кара да се чувствам … как? щастлив? полезен? удовлетворен? благодарен?…
същото се опитват да правят още седем-осем милиарда полуграмотни индивиди, представляващи единствената по рода си биомаса на тази планета (разбира се, това съждение е плод на ограниченото ми знание. възможно е съвсем да не е единствената), която има правото да избере дали в следващия момент да направи стъпка напред (каквото и за а значи това) или да си прегризе вените от скука.
човешкия мравуняк се нуждае от контекст, около който да гравитира и да концентрира целите на съществуването си. интелекта на човешката цивилизация е само на няколко десетки хиляди човешки години. според представите ни за продължителност, които сравняваме с недоказаното си знание за някаква възраст на вселената, човешкия интелект е на възраст няколко вселенски милимунди. и като такъв, не бива да се очаква кой знае какво от него. вероятно за това в очите Му изглеждаме като малки котета – сладки и пакостливи, но ако тръгнем да чупим китайската Му ваза ще ни срита/удави/изхвърли навън и прочее. ако пък слушаме – няма да ни направи нищо (което е най-доброто, на което аз например съм способен, за да облекча живота на мравките в един мравуняк) за наше добро.
така или иначе, разрушението е бърз процес, а съзиданието бавно и самоуправляващо се. във всички представи на човешкия ум, супер-властта и супер-силата са на почит защото могат да разрушат с един замах еди-какво си, да предотвратят разрушение или да накажат “лошите”. за тези неща, човешкото въображение бъка от идеи. но до сега не е създаден нито един зрелищен филм, в който супер силата създава ден след ден така мечтания от човеците Рай. причината за това е проста. ние, човеците нямаме идея какво трябва да е това нещо, което иначе мечтателно реферираме като Рай.
в тази връзка, ние човеците не сме въобще наясно с още много други неща, към които уж се стермим, и за които имаме речеви заклинания или формули. идеите ни за цел/мечти, дори в най-смелия си вид са малки и егоистични. от моята гледна точка на мравка, това е ужасно депресиращо. от Неговата гледна точка обаче, това вероятно е много сладко. “те са още толкова малки и глупавички”. Той вероятно знае, че ние живеем постоянно на ръба на смоунищожението си (или на унищожението ни в следствие на неговата пръчка). вижда колко усилия полагаме, колко грешки правим, колко глупости натворяваме и следи процеса на еволюцията ни, така, както ние гледаме сапунените опери.
в основата на всяко интересно приключение е противопоставянето – сблъсъкът между две противоположности. това е сеирът на всички сеири. кой ще надвие? какво ще надвие? как ще свърши всичко това? ние, човеците сме наясно със сблъсъците. с Рая и щастието не толкова, но със сблъсъците, разрушението и унищожението на Живота сме наясно. всъщност, през по-голямата част от тридесетте хиляди години, за които в черепната ни кутия действа някакъв калкулатор, ние правим предимно това, трепем се и разрушаваме. и понеже сме наясно, че това не е много ОК – страдаме душевно. имам пред вид като колективен вид.
случило се е така, че моя мравешки живот е сега, когато ние човеците правим нефелни опити да пробием земния си пашкул и да погледнем в тъмното със собствени очи. в същото това време пак ние човеците продължаваме да убиваме на дребно и на едро. наричаме едното престъпление а другото “законна война”. продължаваме да се делим на групи, които имат за цел да надвият всички останали – с приказки, с юмруци – с каквото дойде. продължаваме да вярваме, че това което вършим Ние е по-добро, от онова което вършат Някой Други. продължаваме да сме страхливи, защото знаем колко лесно и бързо годините живот се превръщат в миг смърт. продължаваме да сме объркани и да не знаем посоката, в която уж вървим. продължаваме да сме дълбоко подтиснати от толкова много сбъркани неща в живота ни, без да имаме и най-малка идея как по дяволите да ги оправим. продължаваме да се уповаваме на Него, предимно защото ни е страх да не ни забие пръчката. продължаваме сериала, защото докато живеем в тази мелодрама сме открили (далече след секса) че има емоции, които ни карат да не мислим за мелодрамата, да се надяваме, че разрушението ще ни подмине, че все пак някой ден много е вероятно на нито един човек на земята да не му хрумва да убива или насилва, че е възможно да се си представим как би изглеждал Рая, че е възможно да съществува хармония в нашия мъничък мравуняк, че няма нужда от толкова мъка за да осъзнаем, че имаме безумния космически късмет да сме създадени, да осъзнаваме времето и да избираме емоциите си.
е.. все някога Атлас би следвало да изправи рамене…
Comments
Powered by Facebook Comments