Има огромно количество разтърсващи житейски съдби, станали известни на цялото човечество като пример за липсата на ограничения пред волята на човека. Днес ще почета две от тях. Едната е тази на Ник Вуичич.
Когато за първи път попаднах на негов клип в You Tube видяното ме потресе. С ограниченията на моите вярвания аз не можех да разбера как може да се живее така и емоциите ми заседнаха в калта на съжалението към Ник. Отварях линка от време на време докато накрая скования ми ум започна да свиква с картината на торса с глава, лишен от ръце и крака, но надарен с такава харизма че не можеш да откъснеш очи от него. Ник е световно известен. Въпросния клип е гледан около 8 милиона пъти. Той обикаля света и говори на хората за надеждата. Надеждата, която стои на последната стъпка от падането от което няма връщане. Аз съм бил многократно на тоя ръб. Дори съм се опитвал да го премина но слава Богу съм достатъчно страхлив за да направя така, че тези опити да бъдат неуспешни.
Торса на Ник и всичко онова което той правеше будеше в мен удивление. Удивление и цинично любопитство – как ли го прави… как яде.. как ходи до тоалетна… как… Докато го гледах как яде от чинията си с уста осъзнах че си мисля че това изглежда грозно… И умът ми отново блокираше в несъответствието между това което мислех че трябва да мисля и онова което наистина мислех. Започнах да се съмнявам сериозно в морала си след като вместо да разпраша вкаменения си от собствените ми ограничение мозък гледайки какво е направил Ник от живота си без ръце и крака, аз отразявах като изпаднал сеирджия фактите и “чалъмите” с които си служеше да прави едно или друго.
Тогава той направи онова падане на катедрата от която презентираше. Аз си казах – баси как ше се изправи сега тоя?! И той се изправи… Изправи се докато говореше за Надеждата…
Ревах десет минути потънал в конвулсии, изживявайки нещо, което днес осмислям като пречистващ катарзис. Това беше магията на Ник. Човекът без ръце и крака който се изправи защото знаеше, че без Надежда не остава нищо, което да те държи на разстояние от бездната…
…………………………………………….
Хелън Келър е била глуха и сляпа. Дори не съм в състояния да преценя дали това е по-зле или по-добре от това да чуваш и виждаш, но да нямаш ръце и крака. Но като прескоча тези калташки мисли на сеирджията в мен, осъзнавам, че това не е спряло Хелън да изживее съвсем пълноценен живот, който да остави дълбока диря… Нека спомена и още едно име – Ан Съливан – жената която посвещава живота си на Хелън. Историята на тези жени може да бъде намерена лесно в мрежата. Хелън не само успява да намери начин да комуникира със света но и взема бакалавърска степен. Нека го кажа пак – тя е била глуха и сляпа. Двете основни сетива, които ние, останалите от човешкото стадо, използваме за да компенсираме недостатъка в усещането си за значимост и пълноценност с пози и думи.
Примери като тези двата могат да напълнят многотомно издание. Идеята да ги споделя и да им отдам почитта си е проста: Ако човек не знае за тези хора, той все още би имал причина да се чувства онеправдан и да търси оправдания за окаяността на живеенето си. Но всеки който прочете този пост вече няма да има този лукс. Ще ви го отнема завинаги. Ако кликнете на линковете с клипа на Ник и информацията за Хелън в ума ви ще заседнат две неизличими истории и ако пак ви хрумне да се оправдавате и мрънкате това това вече ще бъде цинизъм от висша класа. Така, че помислете ако вече не е късно…
И накрая – съзнавам че стила ми на писане в този пост е доста окаян. Но аз написах поста не за да ви шашна със стил, а заради двете истории, които ме лишиха от привилегията на лузъра – оправданията.
Благодаря ви, че прочетохте!
Comments
Powered by Facebook Comments