За първи път чух понятието “Визия” преди 8 години докато работех в Майкрософт. Случи се на някакво съвещание-упражнение в което се разиграваха бизнес-сценарии и трябваше да вземем умни решения. На същото това събитие за първи път чух и други думички – Ишикава диаграма, бизнес кейс (!?), ордери, ревеню и други подобни заклинания. Но думата ми е за визията. В тази среща надълго ми беше обяснено, че е ужасно важно една компания да има визия. Аз запомням бързо, така че сложих “визията” в чекмеджетата на мозъка ми без да си давам зор да мисля кой-знае-колко какво се крие зад тези три срички.
Години по късно, вече в ролята на мениджър в HP ми се наложи да използвам тази “концепция”. В първия си “опит” се уповавах на инерцията на мисленето си, която ми подсказваше че “визия” е просто един хубаво измислен лозунг, който трябва да се запомни лесно и да се повтаря като мантра напред и назад, с цел да се убеди света, че знаеш какво правиш. За това се заех да измисля лозунг. Не успях да го измисля. Пробвах следващия подход – копирах го/откраднах го. Всичко изглеждаше наред. Документите и бизнес плановете ми бяха безупречно изпипани (не от първия път разбира се), презентациите ми също. Всъщност… нищо не беше наред. И причината за това бе, че въпросните лозунги бяха плачевно кухи.
Долу горе в същия период започнах да се интересувам какво в начина ми на живеене не е в ред та да усещам това, което усещах – липса на напредък, демотивация, хронична апатия, високо кръвно , висока раздразнителност и липса на какъвто и да е хъс да си дам зор за каквото и да било. Обичах да описвам това усещане като “да опреш носа си в стъклен таван над който е небето”. Гордеех се с тази метафора. Караше ме да се чувствам за малко различен и наясно с живота.
Така или иначе къде по-плахо къде не започнах да търся отговори. От тук от там получих някой подсказки какво би могло да не е в ред. Едно от тези неща беше визията ми. Не онази, която слагах в бизнес плановете и отчетите ми. Не беше и онази в огледалото. Беше онова за което искам да попиша в този пост.
Визията, която куцаше беше представата ми за самия себе си в бъдещето. Такава представа просто липсваше. Аз (както и болшинството около мен) работех в режим на оцеляване и планове за следващата отпуска и ремонт, като трябваше да се реши основно въпроса с парите. Толкова. От време на време огледалото и апаратчето за кръвно ме сритваха да мисля за сваляне на килограми, но “то в тоя стрес само диети ми трябват”. И през ум не ми минаваше да мисля за персоналната си визия от сорта на “Краси Дончев в бъдещето, или поне след десет години”.
Визията е нещо средно между мечтите и целите. Всъщност е по малко и от двете. Визията е като да погледнеш от самолет на мечтите си и да получиш усещането, че те са реалистични цели. Нямам по добра или по-емпирична дефиниция за това. В книгите разбира се има много дефиниции. Аз търсех онази, която ще разбера и ще мога да използвам. И някак си наредих своя собствен пъзел.
Във визията трябва да има щипка мечти. Само това може да и даде силата да влече мисълта на човек в една посока. Мирисът на мечта извлича мисленето от текущия статус и му дава усещането за свобода, а от там и усещането за вдъхновение. Има хора за които тоя мирис е всичко. Когато го усещат те пишат поезия, рисуват картини, композират музика или по всякакъв възможен начин изразяват възторга си от това че го усещат. Когато престанат да го усещат – отново пишат поезия, рисуват картини, композират музика, или по всякакъв възможен начин изтръгват от себе си стоновете на трагедията че не го усещат.
Има и други хора за които този мирис на мечти е като червена лампа и затръшкват портите на крепостите си с думите – “Я стига глупости! Слез на земята! ПОРАСНИ”. И те порастват. Зад стените на крепостите си. До колкото могат.
Има трети вид хора, за които мирисът поражда в главите им въпроса “Я да видим кво ше стане ся!… Най вероятно нищо ама чакай да видим”. В някой краища на света наричат такива хора сеирджии, а академичното им наименование звучи като “критици с диалектично-материалистичен подход към парадигмата на битието водещ до качествено нищонеправене”.
Аз изживях различни части от живеенето си до тук бидейки във всяка една от тези роли и общо взето не получих удовлетворение. С други думи резултатите, които постигах ми изглеждаха някак средни и никакви. Сега осъзнавам, че основаната им характеристика, която инжектираше неудовлетвореност в мен се нарича “безбъдещност”. Малко неща са по-обезкуражаващи от безбъдещността…
Има за щастие (и баланс) поне още един тип хора. Те обичат мириса на мечтите, но не спират до там. Превръщат ги в цели.
Повечето цели на човек са реактивни. Те са съобразени с личната система от вярвания (най-строгия затвор на света) и обществената дресировка. Последния термин си го присвоявам като превеждам по мой начин понятието social conditioning. За него обаче ще си упражнявам писането друг път. Та – обществената дресировка и личната система от вярвания са в основата на ежедневните и “дългосрочните” цели на болшинството от хората. Те в повечето случаи са в контекста на консумирането на вече готови модели на кариера, бизнес, семейство и лични (умерени) амбиции. В този режим визия не е нужна. Тя вече е измислена и наложена и дори не е необходимо да предизвиква асоциации в човека. Службата дава сигурност, децата са смисъла на живота, бизнеса е за мошениците, власт имащите, големите играчи (!?) или късметлиите, а амбиции – ами да.. напредъка в кариерата е важен.
Визията, която върши работа те дърпа постоянно извън зоната на комфорта, но не те хвърля в паника а те изстисква да дадеш най-доброто от себе си.
Визията, която върши работа мотивира когато в пътя си към нея човек “изпадне от системата”, защото изпадналия е убеден, че падането е част от играта а не провал.
Визията, която върши работа превръща егото от паразит в генератор
Визията, която върши работа има крайни срокове различни от понятието “Някой Ден Ще”. и т.н и т.н…..
Визията, която върши работа явно е голяма работа. Да кажем, че един на пет милиона остане убеден от моето “красноречие”. И после кво?
Би било лесно ако вземем пет лева и идем до супера да си вземем една свястна визия. Може и от Интернет. Стига да е добре маркетирана и да върши работа – ше си купим. Тц.
Визията изисква тежък изтощителен труд от мечтаене и мислене. Да видиш себе си в бъдещето е предизвикателство. Преди всичко се изисква въображение. Слава Богу то е без пари. То е също така едно от най-пренебрегваните средства за пълноценно живеене. Не говоря дори за креативност, а за най-естествената способност на ума да си представя неща в мислите си. Ние постоянно си играем с мислите и въображението, но го правим хаотично, реактивно, понякога панически, в повечето случаи под влиянието на дресировката която сме получили. Дори в този си силно осакатен режим на работа въображението има неограничения потенциал да ни измъкне от всяка безбъдещност. Стига за момент да включим в него малко мечтаене.
Мечтаенето също е без пари. То е умение да подредим така картините на въображението ни че да се почувстваме поне за момент окрилени и щастливи. Поне за момент. А защо само за момент?! Защото дресирания ни ум по някаква идиотска причина се е съгласил с едно от най-тъпите заключения родени от нечий безнадеждно импотентен човешки ум – “Ами мечтите затова са мечти защото никога не се сбъдват”. БАСИ!!!!!
Големия проблем на борбата с безбъдещността е че трябва да сe размърдт (и то особено енергично) две неща:
– умът (където битуват въображението и мечтите)
– и задника (който се явява някак обект на особено внимателни грижи)
Този който е сътворил горния шедьовър за мечтите очевидно е имал тежко срастване на ума с гъза в следствие на което е загубил естествените си наклонности по плачевно неспасяем начин.
Мечтите не само се сбъдват, но и са единственото нещо което носи бъдещността!!! И въобще не ми пука койкакво мисли по въпроса. Това е ежесекундността на всеки човек. НА ВСЕКИ ЧОВЕК!!! Поредица от сбъдвания на мечти! Обезобразени мечти, слаби мечти, вдъхновени мечти, плахи мечти смели мечти – всякакви мечти.
Ежедневието е като на огромна река, която безкомпромисно завлича безбъдещностния човек в собствената си посока. И тогава безбъдещностния човек казва – “ми ко да направя.. така стоят нещата”
Не. Не стоят така. Стоят така само за безбъдещниците. За тези които нямат мерак да се видят във въображението си след време. И да преценят дали картинката им харесва или трябва нещо да се направи по въпроса. Лесно е. Промяната не се случва за нощ. Може да са нужни години. Но за да започне промяна е нужен миг. Мигът в който мозъчния борд на директорите види и чуе презентацията за новата лична визия на човека.
Във визията ли е всичко? Не разбира се. В нея е посоката и големия процент мотивация.
И накарая ми се ще да добавя още нещичко. Стив Джобс винаги е имал визия за любимата си компания в която тя прави не просто страхотни продукти а най-великите продукти във Вселената. Преследвал е тази визия с цената на всичко. Легенди се носят за безобразния му характер, който безцеремонно отхвърля всеки недостатък или намек за недостатък с категоричното “Това е боклук!”. След завръщаните си в Apple той е още по-яростен преследването на своята визия и благодарение на това вдига стандарта в ИТ индустрията до нива които не всеки е способен да поддържа а Apple става компания която се радва на един от най-високите маржове в индустрията.
Хенри Форд преди години поръчва на своите инженери да измислят десет цилиндров двигател. Те категорично заявяват че това е невъзможно. Но в главата на Форд това не само е възможно но е и факт. Той продължава да настоява и остава глух за воплите на инженерите си и след 5 месеца двигателя е готов.
Ганди е започнал жизнения си път като доста преуспяващ адвокат в Южна Африка, но поредица от събития го изпращат в родината му, където визията му за свободна от колонизация Индия го прави една от най-великите личности в историята на човечеството. Тази му визия съчетана с дълбоко възприетия принцип за ненасилие в търсене на справедливостта помагат на този на вид крехък старец да свали от власт Британската Империя без нито един изстрел след 200 години господство.
Всички тези примери показват как визията почти винаги се докосва до наглед невъзможното. Но именно това я прави толкова притегателна за ума на човека. Желанието да се опита невъзможното е ЕСТЕСТВЕНОТО състояние на човека, което с годините се дресира да безбъдещност. Визията е антидота на тази отрова. Вече го знам от собствен опит.
Comments
Powered by Facebook Comments
Краси,
благодаря ти за хубавата статия – освен, че темата е важна и полезна, много ми допада начинът, по който пишеш – от позицията на човек, който полага усилия и осмисля резултата, без да има претенции да държи решенията на всички световни проблеми скрити (някъде в близост до) задния си джоб 🙂
Ще чакам с интерес и за „обществената дресировка”.
Има един момент в текста, който бих коментирал, и бих те помолил да поясниш:
Споменаваш, че „Визията изисква тежък изтощителен труд от мечтаене и мислене.”
Това съвпада и с моя скромен опит и сякаш представлява, на чист български казано, „подходът отгоре-надолу” – когато се опитваш да изумуваш, или (неизключващо или 😉 пък да ти дойде Музата с някакви отговори.
Освен него, за мене е полезен също „подходът отдолу-нагоре” – когато просто експериментирам разни хрумки. Поради голямото разстояние между чистата идея и реализацията, дори прости стъпки към реализацията понякога позволяват да почувстваш по-добре крайния резултат. Това може да означава да речем да направя скица или прототип на някакъв продукт. И докато цъкам прототипа, да усетя какво би било да правя такива неща, или по този начин.
Прототипът позволява да споделиш нещо и с други хора и да получиш обратна връзка как би се усещала визията ти в контекста на социалната ти среда.Отделно си е и първи малки стъпки към реализацията. Т.е. малък прототип на реализираната визия – голям фийдбек.
Двата подхода заедно дават добър инструментариум за създаване и тунинговане на визията.
Дали може да коментираш тия размисли, ако допуснем, че ти правят смисъл (както казват некои диванета). Дали може да поразкажеш още за мисленето и мечтаенето и какво още има там?
Благодаря 🙂
Дюд (понеже знам че си ти от самия теб:), в думите ми за тежкия и изтощителен труд на мислене и мечтаене има отровна доза ирония/самоирония:) Някога от теб чух за един пич, който си седи на една поляна и си играе и покрай него светът узрява и натежава от мъдрости. Та в същия контекст визията е на една хрумка разстояние във всяка глава и независимо от подхода е обречена да се покаже и да се самоутвърди. Условието е само едно – да я потърсиш. Дори в най-мъдрите съчинения се твърди просто че ако търсиш ще намериш, а един по-прагматичен прочит на това би звучал така – намирането е привилегия на търсещите, а не на нуждаещите се
Казано накратко аз (със своя съизмерим с този на всеки човек опит) съм ОК и с двете посоки и подходи стига да се стигне до провокацията да създадеш и смелостта да споделиш.
Радвам се че намина приятелю! 🙂
Винаги за мен си бил едно умно момче, сега вече момчето порастна и е един умен, ама много умен мъж. Не само умът в теб е бил впечатляващ, но и душата ти. Ти беше един лудак, който търсеше себе си, както всеки човек би трябвало трябвало да се търси. Въпрос на желание. Намерил си се. Усещам го, нищо че толкова години не съм те виждала. И си помъдрял, но си останал пак същото голямо дете, нищо че говори вече на езика на новите технологии. Човешкото дълбоко в душата ти е съхранено. И това е толкова хубаво. Точно в този свят на ИТ и т.н. ти си пак оня прекрасен и добър човек. Радвам се за теб. Прочетох твоето писание и ми стана толкова топло на душата. за теб, за мен и за всички останали, които мислят по този начин, защото знам, че ги има. Има ги в този “Глобален” свят. Свят за много обаче, които са от другите – без “визии”. Дано първите оцелеят, дано станат повече, защото иначе този свят наистина ще се погуби. Успех ти желая, мечтателю!
Благодаря Сонче! И… както е добре известно – никога не е късно безвизийните хора да се сдобият (па макар и назаем) с някоя и друга мечтичка или визийка (дори втора употреба) която да ги изтегли от там където им се струва че вече няма хубаво време..
Успех и на теб:)