Чудотворението

Слуховете твърдят, че Христос е ходел по вода. Други се кълнат , че Буда (въпреки че той упорито отрича) можел да произведе огън над главата си и течаща вода под себе си в един и същи момент. Мохамед – разказват древните истории – разделил луната на две половини и после ги съединил.

Съвременните градски легенди не използват Великите Пророци, но в основата на сюжетната им линия неизменно лежи някое “чудо” във вид на Рицар на Доброто или Демон на Злото. Цар Мидас, се казва в легендата, е бил решил проблема с  финансова независимост, бидейки способен да превръща всичко до което се докосне в злато.

Е, никой вече не ходи по вода, или ако ходи, публиката е убедена че под повърхността има здраво и ултра-прозрачно стъкло. Никой не пали огън над главата си докато изпод краката му текат вади с вода, или ако го направи, публиката знае, че със система от огледала може да се направи какво ли не. Никой не цепи Луната на две и не я лепи после, или ако го направи, публиката веднага ще “се сети”, че днес има “особено небесно явление”.

Изглежда, вярата в чудесата се е поизчерпала, а заедно с нея и самите чудеса.

Един от човеците, които често цитирам къде ли не, и който винаги ме изумява с непретенциозно перфектните си дефиниции за сложностите на живеенето казва: “Ние наричаме чудеса онези неща, които не можем да схванем точно как сработват” след което добавя с почти сардонична усмивка: ” За някой хора самият им живот е чудо” (пояснявам за да махна всяка сянка на съмнение в иронията – защото те не схващат как точно живота им сработва).

Поне в стотина разговора с мои приятели и колеги е ставало дума за това, че “Само чудо може да ме/го/я/ни/ви оправи”. Това ме провокира да поразмишлявам върху чудесата и начина им на употреба за “оправяне на работата”.

В общия случай ние се надяваме на “добри” чудеса. Т.е на случвания, които внезапно прекъсват веригата от нелеки предизвикателства в живота ни, които са ни довели до съмнения в това, дали изобщо ще се справим с тях. Чудесата идват  в мислите ни, когато решим, че нямаме повече нито избор, нито стратегии в резерв по отношение на това как да продължим напред. Всъщност това означава, че познатите ни до момента стратегии и критерии за избор не вършат работа. Нищо повече.

Чудесата са функция на вярата в тях. Вероятно това е причината в наръчниците по живеене да се проповядва ентусиазирано – трябва да сте позитивни, трябва да вярвате, трябва да сте убедени, че нещата ще се оправят и прочее. Някъде тук нещата с чудесата се бъг-ват. Когато се напасем с такава жизнеупътваща литература, вярата ни в чудесата, които ще ни оправят поукрепва за известно време и о чудо.. за това известно време този ентусиазъм ни кара да се чувстваме наистина много  по-добре. С всеки изминал ден обаче оперяването на това напомпано окриление почват да падат до пълно оплешивяване. Оплешивялата надежда се нарича скептицизъм (не песимизъм). Скептицизма се настанява в нас като рана от несбъднатата надежда и вади нож на всеки опит да се вмени на скептика, че живеенето му е резултат от неговите лични избори и действия – сиреч той си е лично негова и на никой друг отговорност. Скепитцизма в определени граници е здравословен и ни предпазва от прекалената наивност. Когато обаче премине зад тези граници той ражда една от най-масовите и нерегистрирани секти на планетата – БЛЕЙМЪРИТЕ. Думичката съм си я побългарил самоволно. Етимологията и е прозрачна. Идва от английската дума blame – обвинявам. Блеймърите страдат от тежка форма на неверие в чудото на живеенето и доброволно са предали всички права над живота си на далеч по-компетентните органи познати като “Другите” и ” Системата”, като в крайни ситуации добавят в тази компания и “Господ” и “Съдбата”. Всъщност, тази добра компания замества нуждата от умствено, духовно и физическо развитие (нужно за придобиване на нови стратегии за справяне с предизвикателствата) и прехвърля изконното човешко право на избор на трети лица (които като правило са без лице…)

Блеймърите, чийто почетен член съм бил почти 40 години не понасят отговорността. Те знаят със сигурност, че друг е виновен и имат дълъг списък с виновници, който използват при всеки удобен случай. Обсъждали сме тези “списъци” с колеги присъствали на мои курсове десетки пъти. Поведението на блеймъра е като на неподходящо облечена блондинка в амазонската джунгла. Всеки стрък флора е неин личен враг и съществуването му е посветено на каузата “трябва на точно тази блондинка да и е гадно”. Блеймърите не признават, че са блеймъри и ще ме обвинят, че ги наричам така, нищо, че считат, че не са такива. Блеймърите имат персонални врагове без физиономии – тъпите политици, шибаната държава, алчните банки, дебилните софийски шофьори, скапаното глобално затопляне, безобразните лихви, “бахти цените”, некадърните управници,  дупките по пътищата, гравитацията като фактор за падане по гъз и още няколко стотин подобни безлични лични врагове.

Блеймърите живеят на ръба на чудесата, но с гръб към тях. Достатъчно е да се обърнат към Незнанието и да започнат да го изследват. Там е всичко което им е нужно за чудото, което в миг обезсилва всичките им “врагове”.

Във Незаннието ми е всичко, което искам да науча.

Онова което е кофти в днешния свят не са безличните лични врагове на блеймърите, а хилавите идеи и необоснованото невежество. И двете неща са изцяло във контрола на всяка личност независимо от степента и на зрялост и позиция във Вселената на живеенето.

Хилавите идеи са плод на страха и измамната предпазливост. Хилавите идеи смучат сокове от миналия опит без да се докосват до истинския си извор на живот – въображението и мечтите. Хилавите идеи са идеи как да се води войната за оскъдното без да си дават сметка за изобилието извън бойното поле. Хилавите идеи искат да натрупват без да мислят кога и за какво да консумират. Хилавите идеи хранят егото без да осъзнават че то не се храни а е просто една бездънна яма в която изчезва всяка полезност. Хилавите идеи оставят хора да мрат от глад без да ги научат как да се справят с това. Хилавите идеи тровят с имбецилни темпове това за което се кълнат че ги е грижа най-много – своя дом.. Земята. Хилавите идеи консумират колосални ресурси вместо да ги създават. Хилавите идеи не са на системите, държавите, Господ и Съдбата – ТЕ СА НА ЧОВЕЦИТЕ.

Необоснованото невежество е непростим и криминален акт. Непростимо е в тези времена, в които всяко знание е на два клика разстояние от очите да НЕ ИСКАШ да знаеш. Непростимо е да се оправдаваш и обясняваш че света е лайняно място без да го познаваш и без да си потърсил начин да направиш поне една малка част от него райска градина. Непростимо е да не използваш ума си и идеите на другите да тренираш креативността си докато започнеш да раждаш идеи различни от това как  да се сдобиеш с нов инструмент за мързелуване. Непростимо е след всичко това да обвиняваш безличните си лични врагове и да чакаш чудото. Дори цар Мидас или гъската със златните яйца да са в килера ти невежеството ще ги превърне в пясък.

Хилавите идеи и невежеството водят до пропиляност. Пропиляно време, пропилени възможности, пропилени връзки, пропилени срещи, пропилени усмивки, пропилени мечти, пропиляна бъдещност. Пропиляност….

ВСЕКИ ОТДЕЛЕН ЧОВЕК НОСИ ПЪЛНАТА ОТГОВОРНОСТ ЗА КАЧЕСТВОТО НА ИДЕИТЕ СИ И НИВОТО СИ НА ПОЗНАНИЕ. Ако нещо в живота му не е ОК – има къде да гледа – в качеството на идеите си и нивото си на познание. Чудесата са ТАМ а не в задния джоб на Дейвид Копърфийлд или в робата на Сина Господен. Божиите чудеса са за невярващите, които колкото и да е странно си остават невярващи дори чудото да им се стовари току пред носа.

В чудеса вярват онези, които надмогват невежеството си, мързела е и ленивия ум. Чудеса правят само онези които надмогват невежеството си, мързела и ленивия ум. Тези хора казват – да възможно е. Те казват – да, аз също мога да го направя. Те казват – искам да разбера и да се науча как да го правя. Те казват – искам да сътворя своето собствено чудо. Те казват – аз ЩЕ сътворя своето чудо и нищо не ми пречИ

Преди няколко дни почина Нийл Армстронг. Моя начин да го почета беше да публикувам във Facebook колаж с негови снимки и любимия ми негов цитат:  “На човек са отредени краен брой удари на сърцето. Нямам намерение да пропилея нито един от моите”. И той не пропиля нищо.

Ние сме привилегировани. Създателя е дарил всеки от нас с благословията на чудотворството, като е оставил необяснимата част на чудесата в клаузите с неговите задължения.  Ние трябва просто да посеем семе и да го обгрижваме докато Създателя свърши останалата част от чудотворството. Във всяко съзидание има чудо, т.е. нещо което не разбираме точно как се случва. Слава Богу не ни и трябва. Това, което ни трябва е да свършим СВОЯТА част от чудотворството.

Имам една любима притча, която често разказвам в тази връзка.

На времето един селянин закупил нива, която била пълна с камънак и бурени. След години работа, селянина превърнал мястото в разцъфнала градина, която се прочула с красотата си. Започнали да идват от всички страни хора за да я видят и да и се насладят. Веднъж между посетителите се оказал един свещеник. Той видял сътвореното от човека и решил да му намекне да не се възгордява, а да благодари на Добрия Господ за красотата на градината. Градинарят бил умен човек. Той схванал намека на отеца и му отвърнал: “Отче, прав си! Ако не беше Божието чудото на живота, Слънцето, Дъжда, Сезоните, тази градина нямаше да съществува. Но отче, трябваше да видиш това място, когато то беше изцяло и само в ръцете на Господ!..”

Ние играем роля в чудесата на пророците и то не само като зрители, които да ахкат и охкат. Ние СМЕ чудотворители и правим своите чудеса всеки ден. Те са такива, каквито са мислите ни. Те са такива каквито са идеите ни. Те са такива каквито са знанията ни. Никоя безлична маса, наричана по какъвто и да е начин не може да ни ограничи в правото да правим чудеса освен собствения ни избор. И както и друг път съм казвал – вече го знам от собствен опит…

Comments

comments

Powered by Facebook Comments