Спомням си доста ясно зимата на 1997. Работех като главен асистент в университета и заплатата ми беше 6 долара. Тогава и на ум не ми
идваше да искам. Тогава аз и още няколко милиона като мене се молеха наум Богу да се свърши падането. Не съм чел книжки и анализи, нито пък ми се чете, за да узная кой колко е крал и как държавата е била грабена и прочее дивотии, от които ми дойде до гуша вече. В онази зима гледахме Ку-ку и се “забавлявахме” да купуваме хляб за по няколко хиляди лева. В Сърбия парите се деляха на червени и зелени (или нещо подобно) и се плащаше например така: “По що е ово? Три червени!”. Беше сесийно време. По средата на изпита някой влезе в стаята и равно рече – “Автобуса е пред сградата. Ако искате отивайте на Петолъчката.” Час по късно бяхме на Петолъчката – нещо като “Орлов мост” само, че вместо “България Юнаци” викахме обичайните лозунги за демокрация и се надявахме, че все пак няма да дойдат танкове. Кукувците бяха още бедни и будни и се деряха с нас по “барикадите”. После Жан падна. Един друг комунист се самоуби. Танковете останаха в казармите, а новините слушахме по радиото щото телевизията се чудеше дали да обели зъб или не.
От тогава – има няма 16 години – се научих лека по лека да ИСКАМ. За тези шестнадесет години исках най-различни неща. Исках ги долу горе едно по едно и сега, като си помисля къде по-трудно къде не – получил съм ги и вече искам много други работи. Пак кажи речи едно по едно. НО: За тези 16 години не ми хрумна нито веднъж да искам смяна на конституцията. Нито веднъж не ми хрумна да вкарвам гражданска квота в правителството, нито веднъж не ми хрумна да правя кръгли и квадратни маси и безпартийни партийни събрания със знаменитости от Биг Брадър. Не ми хрумнаха тези неща. Вместо това ми хрумна да чета книги. Да вземам изпити. Да търся работа, в която се бачка до припадък, но поне се плаща така, че да не се чувстваш безработен. Единственото неудобно беше, че трябваше да бързам много. Бях “изтървал” покрай себе си десет години от онези, в които обикновено кариерата е в най-интензивен разцвет. От тук насетне трябваше да наваксвам две за една. Някак успявах макар и не без жертви. Мнозина ме обявяваха за предател, след като избирах да продължа напред пред изкуственото задължение да остана част от екип, в който бях стигнал тавана си. И в тези шеметни години нито веднъж не ми хрумна да поискам да национализирам ЕРП-тата или да изляза с още от неколцина като мене и да нося плакати “НАРОДЪТ НЕ ПРЕГОВАРЯ”. Не. Не ми хрумна. Не ми хрумна да чета исканията си по 4 телевизии в 6 емисии на ден. Не ми хрумна че Аз Съм Суверенът и зала Армеец ми се полага (само Бог знае колко още неща ми се полагат free ако се бях сетил че съм Суверенът). Нищо от това не ми хрумна. Вместо това учех и учех на ход, поемах рискове, правех грешки от които натрупах толкова уроци но и срам, който цялата маса протестиращи не биха понесли ако ще и да го носят групово и на смени (за по-лесно) защото ИСКАХ. Напуснах пет-звездната си работа месец преди да ни се роди май-малкото детенце, и чакахме раждането с доста неясни планове как ще се оправяме нататък но с твърда вяра, че ще успеем каквото и да ни струва. Напуснах защото и в пет-звездната си работа усетих тавана до който можех да достигна. Предпочетохме със съпругата ми риска и сега се борим по 16 часа всеки ден за правото ни да оцелеем и да градим мечтите си, докато си гледаме бебчето. ШЕСТНАДЕСЕТ ЧАСА НА ДЕН господа Протестиращи и искащи нова конституция и спиране на приватизацията на БДЖ заради тунел под Босфора. Всеки ден по шестнадесет часа, в които докато ядем гледаме телевизия (в разрез със здравия разум и здравето) – без значение коя точно – и гледаме как вие “поемате риска” да не попаднете в камерата на някоя телевизия и да не изплюете поредната логорея от безумици взети назаем от същата тази телевизия. Протестът отдавна завърши. Останаха протестиращи, които нямат какво да правят и които НЕ УМЕЯТ да правят каквото и да било смислено. Иначе нямаше да сте все още по кръстовищата и да пречите на останалите идиоти като мене и жена ми да работят. Защото всичко, което искам от тая мизерна държава, е да не ми пречи да работя и да се развивам. Нищо, че съм почти на 50.
Преди няколко месеца се “преброихме” как сме и що сме 30 години след като съблякохме гимназиалните униформи. Не бяхме всички. Но вярвам, че нито един от тези които видях след 30 години не е в момента покрай мегафоните на шепата хора, които наричат себе си “цял народ” и продължават да вървят слепешката към нещо – “каквото дойде. все ще е кяр”.
Аз не съм пример за подражание. Не съм дори близо до това понятие. Но се научих да искам и да си плащам за поисканото. В повечето случаи плащам тройна цена, но знам че увеличението е заради дните, по-точно заради ГОДИНИТЕ в които бях готов по-скоро да псувам и обвинявам всичко и всички, вместо да си размърдам задника.
Днес искам да имам къща. Като тази, която съм си закичил във фейсбук профила. Искам децата ни да успеят. Искам да съм здрав и да живея поне още толкова за да науча поне още толкова и да направя поне още 5 пъти по толкова. Искам да не ме помнят с лошо а напротив – да казват: “този човек ми помогна да живея по-добре”. Знам точно какво искам и нито едно от моите искания не е във вашите списъци господа нови водачи. Нито едно. За това не ми пречете и не си присвоявайте волята ми, защото не я заслужавате.
Comments
Powered by Facebook Comments