Писането на този пост ще ми отнеме около час, което в контекста на последните няколко седмици работен режим е кощунствена кражба на време, за натъпканите една до друга задачи, но предполагам, че писането и споделянето при мен е въпрос на вътрешна необходимост, която по някакъв начин ме зарежда.
Има нещо от, което се опитвам да се отърва. То кърви в мислите ми и ми пречи ужасно. От няколко години проявявам лаком интерес към простите принципи на живеенето родени от заложения здрав разум във всеки човек. Може и да е интересно а може и да не е, но ще спомена и това – стигнах до тях по обиколния път: през студентските си забежки към екзистенциализма, след това една доста тъмна декада на битов алкохолизъм и съпровождащата го философска система “размисли след първото половин кило ракия”, преминавах и през предизвикващите травми в анатомичния език веди, след това изпадах в блаженство с моите любими суфи и накрая се натъпках, разбира се, с популярната езотерика, която вероятно има задачата да подготви умовете на човеците за нещо си там.
След толкова пандишпан за ума ми, принципите на здравия разум ми подействаха като мощна прахосмукачка, която започна да почиства прашасалия ми мозък. Онова, което най-много ми хареса е, че те ни най-малко не влизат в противоречие с кое да е свято и не чак толкова свят писание.
Ефекта от всичко това е, че започнах да гледам на себе си по съвсем различен начин. Ще го нарека прагматично опростен. Това не ме промени за нощ или две. Както се казва – утрепах кажи речи четири години да се нагодя към новата си представа за себе си. Вероятно ще се нагаждам още.
Покрай тази трансформация ми се случиха много хубави и също толкова нехубави неща – напълно както си му е реда. Ъпдейтнатата ми парадигма просто регистрираше амплитудата между пиковете в двете посоки и от време на време ми шепнеше злобарски- “още може!”
Докато нещата ми се случваха от мене се отлюспваха пластове от готови формули, клишета, мухлясали вярвания, самоограничения, мързел, старателно поддържани заблуди (като защитен механизъм) и каква ли не още кир. От време на време това ми намирисваше на цинизъм, като на моменти го докарваше на откровена мизантропия, а в други случаи просто си беше твърдо убеждение за обхванала ме лудост, която ме кара да се разхождам само по кожа, вън от комфортната си зона.
Появи се, обаче, гаден страничен ефект. Сега започвам да виждам всичката тая кир, от която все още се отръсквам и остъргвам, в другите хора… В огромното болшинство от хората – познати и съвсем непознати – с които ежедневието ме среща директно или чрез съвременните комуникационни канали… Наистина огромно болшинство… Подобно изказване много прилича на проява на парвенюшко високомерие и съм сигурен, че мнозина ще го възприемат така. “Тоя пък за какво се мисли” би бил вероятно най-подходящия коментар. ОК, какво като! Онова което е по-важно е, че кирта, мръсотията, пластовете фалш и шаблонно мислене, клишетата, отказа от риска да мислиш самостоятелно, е там- налепена по огромното болшинство хора, покрай които моето пътуване през живеенето минава.
Едно от безспорните проявления на състоянието на шастливост е усещането за вътрешен възторг и благодарност. Гледката на това “огромно болшинство” около мен ме кара да се чувствам като в средновековието, сякаш съм попаднал в огнище на чума, която се е заловила със завидна амбиция да изтребе скапаната цивилизация. И поради тази причина от доста време способността ми да изпитвам възторг и благодарност е секнала. В мен се настани някакво ново чувство за безпомощност на човек, който е оцелял под купчина трупове, но няма сили да се измъкне от купчината. Гадна метафора. Ето това кърви в мислите ми… Усещам, че изпитвам непоносимост към всеки, който се е заключил зад псевдоудобните клишета и формули в мисленето и се е отървал от задължението да използва ума си – разбирай, отдал го е под аренда на други, които да го обработват. Това ме вбесява. Това не просто вкисва ежедневието ми. Това е фундаменталната причина, ние човеците да побъркаме до такава степен Света. Не мога да избера да псувам ли или да се опивам да обяснявам, че такова живеене си е чиста умрялост. Да се самопровъзглася за гуру , да започна да ръся просвещение и после да се самобичувам за тази нечовешка арогантност. Нямам идея. Но ме е яд. Все още ме е яд.
И само някой да посмее да ме посъветва да обичам хората и да ги приема такива каквито са – ще го смачкам от бой! Защото хората не са родени да бъдат зомбита!!! Не са родени да се тъпчат с думи и да серат илюзии. Не са родени за няколкото десетки повтарящи се манипулации, които изчерпват активностите им в живеенето. Не са родени за да боледуват или прекарват една седма от живота си в гадни понеделници. Няма да възприема хората такива каквито са в момента защото това не са те, а тролове омазани с лигите на паразитите, които са им хванали цаката как да ги доят.
Великия Пратчет има един много хубав израз – “преграда с дебелината на сянка”. Между света на клишетата и калпавия софтуер за умове от една страна и простите, надеждни и лесно почистващи се плъгини на здравия ни разум от друга, границата е с дебелина на сянка. И овчото примирение на седящите отвъд себе си ме вбесява. Ето това исках да споделя. От този бяс искам да се отърва.
Айде до скоро…
Comments
Powered by Facebook Comments