Няма да пиша за Протеста днес. Ще пиша за това кой съм и с какво НЕ съм различен от “мълчаливата България”. Света е създаден с ляво и дясно, горе и долу. Няма начин да няма различия. Но нека задочно похортувам на ВъДърева, Кюстендилската Сестра и останалите тъпаци, прилежно делящи българите на такива и онакива за разединението и съединението.
Роден съм на село. От десет годишен работя. Дядо ми почина на 62, когато бях на 10, но преди да умре ми направи брадвичка с 40 см сап, за да мога да ходя да маркирам дървета в Горското Стопанство за да си изкарам пари за китара. Раснах през ваканциите на село, след като родителите ми намериха работа в града (Сливен). До 16-тата си годишнина всяко лято работих по 3 месеца на сеното с баба в ТКЗС-то. След 16-тата си годишнина захитрях. Търсех работа в града. Все за да си изкарам някой лев и да не искам от мама и тати. Имах две баби на село. Постепенно и двете ги взехме в града а селските къщи продадохме. За по една Лада пари. Сега щяхме да вземем такива пари, че на Манолова щеше да и се пусне бримка на чорапа от завист. Ама нейсе. Ладите навремето се чакаха като Месията. Тъпаците го бяха наредили перфектно.
Завърших гимназията с медал. Университета завърших без да уча и да полагам кой знае колко усилия , защото вече бях разбрал каква е системата. Важно е да покажеш на всеки, каквото иска да види. И така, не бях скъсан на нито един изпит. Даже тройка нямам за цялото си следване във ВМЕИ. И пак работех. Понякога на три места. За плюс 80 лева на месец. Не ме биваше (не ме бива и до днес) в лесните пари и далаверите. Пък и не беше по комсомолски, така да се каже.
Началото на “трудовия ми път” съвпадна с Преварата в БКП. Писал съм за това. Заживяхме в “демокрация”. Някак успях да наваксам мързелуването в университета и спечелих конкурс за асистент в него. Прекарах следващите десет години като такъв, опитвайки се да стъпя на краката си и да намеря мястото си в живота. Бях женен и имах вече две дечица. Асистентите имат много време. Работех още по едно-две неща. Водех курсове. Пишех програми (на Clipper! значи) и се въртях в кръг. По това време единственото ми спасение от гадорията на Прехода и объркания ми живот беше планината и алпинизма. Работил съм като докер, като бояджия, като общ работник по Драгалевските вили, в едновремешната “Родопа”, в консервни комбинати, къде ли не. Три лета правих кебачпета на Врачанската гара. Пътувах с автобуси до Сърбия да продавам след войната копърки и кози крака на сърбите, които нямаха нищо, ама нищо. И всичко това за да връзвам някак двата края.
Питам ВъДърева, Кюстендилската Сестра и останалите тъпаци, прилежно делящи българите на такива и онакива, къде са разликите а?
Но нека продължа….
Животът ми достигна точката, в която или се предаваш за винаги или правиш последен опит. Аз избрах да опитам. И в опита ми нямаше никакви чудесии или далавери или намеси на съдбата и прочее. Започнах да уча. От дъното на пълното си невежество започнах да чета наново и да полагам изпити. Ходех в кръчмата с книгите и приятелите ми от отряда на ПСС в Сливен ми се смееха. И с право. Защото нямах грам идея къде ще ме отведе всичко това. Но не спрях да уча.
Дойдох преди 10 години в София. Разведох се и напуснах бившия си дом с един сак дрехи и три книги. От мен беше останал само един парцал с някаква мижава надежда, че правя нещо правилно. Взех заем от 3000 лева за да се устроя тук. И да стана софиянец. За да може ВъДърева, Кюстендилската Сестра и останалите тъпаци да ме отделят от останалата България като софиянец. Тук създадох ново семейство, кариера и дом. Вторите десет години от живота ми след ученето и следването по нищо не приличаха на първите. Защото се осмелих да се надявам и да се опитам. И няма да напиша нито ред за това на каква цена се случи всичко това. Любопитните могат да опитат сами. Ученето ми даде резултат. Взетите тестове и изпити – също. От пълен неграмотник в областта на ИТ станах един от малкото експерти. Само да добавя – толкова бързо ме настигнаха всички, че за малко да се окажа отново там където бях – най-отзад и най-отдолу… Но нека докарам нещата до край.
Днес със съпругата ми работим като консултанти на свободна практика. Плащаме сметките си редовно. Имаме апартамент купен с безумна ипотека. Караме кола на лизинг. Опиваме се да помагаме на трима студенти (децата ни) и да отглеждаме сами най-малкото си детенце. И ВъДърева ни вкара в групата на ситите. Не знам дали ВъДърева и другите тъпаци имат изобщо представа какво е да си наистина гладен и какво е да си на една вноска разстояние от улицата, но както вече писах веднъж – не ми пука какво мислят тъпаците! Те и без друго са тъпаци!
Някога имах глупостта да поискам да съм като американците – да мога да си позволя всичко на кредит. Днес целия ми живот е на кредит. А ВъДърева, Кюстендилската Сестра и останалите тъпаци, прилежно ме делят от другите българи като богат срещу бедни. Всичко, което имам е главата на раменете ми, компютъра в ръцете ми и най-голямото ми богатство – семейството ми. Всичко останало е мое до следващата вноска.
Така че, тъпаци от парламента (и подлогите им вън от него), ходете и си го начукайте. Аз съм от двете Българии. Аз Съм същия като всеки един в Сливен, Стара Загора, Варна, Кюстендил, Видин и Малко Чочовен и София. Моите данъци храниха 8 години един полицай, който сега вероятно седи в кордоните да пази вашите жалки задници. Моите приятели стоят пред телевизора на 300 километра от София и слушат наглите ви лъжи. Аз съм сития, който всеки ден работи по 16 часа за да осигури хляба си за следващата седмица или месец, защото няма кой друг да го стори освен мен. Нямам имот за продан, магазини за под наем, нямам приятели общинари или държавни служители от втори/трети или н-ти ешелон, които да ме уреждат с проекти за държавни пари. Не познавам съдии и адвокати, с които да скроя далаверка “по устав”. Аз съм от другите “тъпаци” – бачкаторите с живот на кредит, сит софиянец, който не може да понася пошлата ви наглост.
Не излизам да протестирам от почти месец. Иска ми се да измисля булдозер, с който да ви изрина от живота си, но няма да стане по лесния начин. Никога не е ставало. Но имате думата ми – ще стане така както аз го искам. Бавно, трудно, с много мъчене, но боклука ще се изрине. Вас няма да ви има не само в моя живот ами и в този на бабите от Н-ския гарнизон, които сега безочливо товарите на рейсове до пилоните на НДК. Няма да ви има и в историята освен като едно мазно сиво петно каквото всъщност сте.
А аз не съм по различен от Ердинч, Невин, Артур, Наим, Керам, Хатидже и още сума чудесни хора в моя живот, които се опитвате да отдалечите от мен с етническите си простотии. Аз не съм по сит или по-гладен от всеки друг българин, сядащ на масата в къщата си около 7 вечерта за вечеря.
Думите ми няма да стигнат до вас, камо ли до емоциите ви. Но не ми пука. Пиша това не като послание до вас, а до себе си.
Вие вървете на майната си, за където и без това сте се запътили.
Comments
Powered by Facebook Comments