Днес се заслушах в един чисто новичък гуру на успеха. Не се заблуждавайте от иронията в думите ми! Момчето си го бива. Аз имах своите гурута, които заедно с рок звездите на младостта ми не изглеждат вече толкова лачени. Сиреч – мрънкам си. А момчето си го бива.
Приказката ми е за нещо, което дръпна пешовете на вниманието ми. Момъкът рече така: “Представете си, че излизате от метрото. Няма навалица. Срещу вас има стълби и ескалатор. Колко от вас ще изберат стълбите?”. Метафората е доста очевадеща, но си струва да се разчопли. Струва си защото води до източника на всички онези дребни несгоди, които се превръщат в чудовища и “прецакват” нещата. Поне така предпочитаме да мислим.
Момъкът продължи така: “Изглежда човеците сме програмирани винаги да търсим удобството”. Рекох си – “Да, и мисля че така е редно. Инак какъв е смисъла да имаме едни неща, които да са удобни и други, които да не са.” После го ударих на дълбоко философстване.
….Клишето гласи – икономията е майка на мизерията. Отвратително коректно твърдение. Пестенето е причината да изберем ескалатора. Да спестим енергия. Да спестим усилие. Да спестим волеви напън. Да удължим лежерността на момента. Да се пуснем/качим по/на .. ескалатора. И какво? Да не би да има нещо нередно?
Нещото, най-общо ще го формулирам така: синдром на неизвършеното действие, което е трябвало да извършим в минал момент, за да не попадаме в ситуацията на сегашния момент, или накратко – …няма накратко. Този синдром се предизвиква от едно друго нещо с чуждоземното заглавие scarcity mentality.
Изписани са доста ексхабайти литература по въпроса за т.нар. scarcity mentality, което в свободен превод (разбирай превод, който се чувствам свободен да направя) значи съзнание на оскъдицата. Това, според моето разбиране на изчетеното по въпроса, означава съзнание подчинено на парадигмата, че всичко, което ни е нужно за да живеем е в ограничени количества, които задължително са на изчерпване (или поне рано или късно ще бъдат на изчерпване).
Ако изберем ескалатора пред стълбите не е голяма беда. Или не? Повечето болести започват от някакъв микроскопичен вирус. Нищо и половина. После този вирус си устройва пикник в нас (и със нас) и започва да се множи нецелесъобразно (за него това си е ОК, но по здравните стандарти множенето му не е съобразено с нищо здравно). Не след дълго, шибания микроб ни вкарва в леглото, а ако е някой гаден мръсник – и по-дълбоко.
Долу горе така стоят нещата и с ескалатора. Спестяването на усилието…
По принцип, звучи разумно човек да пести енергията си. Въпросът е – по кой принцип? Защо да я пести? Защото тя ще се изчерпи ли? В една безкрайна и непрекъснато разширяваща се Вселена, термина изчерпване на енергията е меко казано нелепа парадигма.!
Меракът да грабиш, да излъжеш, да минеш по късата права, да се качиш на нечий гръб за да излезеш над водата, да имаш властта, да крадеш, да убиеш, да насилваш – всичко е плод на тази парадигма – “Благата са ограничени! Вземи колкото можеш повече за да осигуриш живота си и този на тези, за които ти пука (по някаква причина)!”
Инстинктът за оцеляване е най-силния в човека. Това, съчетано са парадигмата за оскъдицата е нещо далеч по-голямо и по смъртоносно от микроб, но също толкова незабележимо като него. Този карценом се вплита като неразделна част от ценностната система и веднага се залавя с пъклените си поразии…
Тук реших да прекъсна философстването си. Първо, защото стигнах до една от онези обобщаващи фрази за Истината За Живота, ползата от които е съизмерима с влиянието на конския тропот върху траекторията на побеснял от жегата в атмосферата метеорит. И второ, защото времето ми за философстване привърши.
Досадното е, че независимо от коя страна на барикадата сме (в преносния и буквалния смисъл) ние неизменно сме в плен на парадигмата за оскъдицата. Това ни мотивира да изсипваме гняв на големи топки и в огромни количества, с идеята да коригираме правилата. Силата да въздействаш на Врага си, се основава в 95% от случаите на Страха, който успяваш да предизвикаш в него. Страхът за живота, и за всичко онова, което той вярва, че е в ограничени количества и е “на изчерпване”. Оставям 5% за легендите,в които Врагът остава захласнат от смелостта, доблестта, любовта и прочее неконвертируеми благини.
Гневът е огромно количество енергия, изразходвано предимно за изява на несъгласие. В много малък процент от случаите Гневът довежда до промяна на правилата. Дори ако бъде концентриран в насилие, Гневът е по-скоро повод за началото на процес на промяна, отколкото причина за директна промяна. Но това е една друга тема (бира, песен, история, и прочее)
Преди 20 минути разбрах, че са ми откраднали един чарк от колата. Знам, че да ти откраднат нещо е обидно. Но знанието за това не ми спестява Гнева. Не защото чарковете във Вселената са на привършване, а защото Времето, в което ме има на тази планета е ограничено. И за да си набавя пак въпросния чарк, ще трябва да поработя, което по същество не е проблем. Проблема е, че ще ми отнеме Време. Както и да е. Ще го преживея.
Но как да преглътна факта, че някои крадат от мен, децата ми и близките ми вече 70 години и няма никакви признаци, че смятат да приключат с това?…
Седя си аз пред едни стълби, а до тях – ескалатор. И работи. И се питам – а сега накъде?…
Comments
Powered by Facebook Comments