Не. Не съм виждал извънземни. Нито съм разговарял с Елвис. Наричам “зона на здрача” една съвсем лесно достъпна зона, намираща се на уважително далечно разстояние от друга зона, която светът нарича “комфортна “.
Едно от прокисналите от употреба клишета, даващи съвет за успеха твърди, че той (успеха) трябва да се търси извън Комфортната Зона. Моето кратко маршируване в зоната на здрача започна преди да науча този съвет. Интуицията ми подсказа, че трябва да направя нещо което не съм правил до сега и което нямам никаква представя как се прави. По-късно, когато положих известни съзнателни усилия да се ограмотя на тема “успешност” чух тази максима. Научих и допълнението към нея – “Да, успеха е някъде там, извън уютното и познато живеене, но не твърде далеч… Не излизайте твърде далече от зоната си, защото там Успеха е обграден от много повече и по тежки за понасяне Провали”. Това всъщност обобщи собствения ми опит.
Моето маршируване в “зоната на здрача” започна с неистовото ми желание да сменя позицията си на консултант с такава на мениджър, предимно за да се опитам да направя HR акробатика и да си удвоя по този начин заплатата. Както е известно, в нашата традиционно възприемана Вселена, неистовите желания обикновено се изпълняват. Едно тънко гласче в мен ми шушукаше напрегнато, че това може би не е чак дотам разумно, но кой ти слуша тънки гласчета при шума на Неистовото Желание. Ето така аз спечелих “мечтаната”, позиция с помощта на подкрепата на колеги и добре поднесена презентация, в която трябваше бързо да се продам като изключително талантлив, опитен (о Боже!..) и надежден мениджър. И нагазих дълбоко, дълбоко в зоната на здрача.
Не бих казал, че умът и знанията ми в случая бяха проблема. Достатъчно умен съм да бъда президент на някоя средно голяма Междугалактическа Асамблея и знам достатъчно неща за да бъда арогантен като продавач на маркова козметика. Онова което ме закара на досадно дълбоко и далечно място в зоната на здрача бяха моите досегашни навици и свързаните с тях умения.
Например, доста дълго време си мислех, че съм общителен човек, който владее добре комуникацията и може да се разбере с всеки. Всъщност аз “общувах” само тогава, когато бях в “свои води” – или когато водя обучение, или когато правя работен семинар или някакви подобни случаи, общото между които е, че винаги съм в центъра на вниманието и имам възможност за перформънс, близък до театралния. Избягвах неприятната комуникация. Действах като конформист и печелех симпатии казвайки на другите главно онова, което искат да чуят. Тази въздушна кула рухна още първите дни на моето мениджърство, когато, поради спецификата на ситуацията трябваше да проведа серия срещи и разговори, в които трябваше да се водят битки. Често дори груби битки. Не можах да си мръдна пръста… Причини: беше ме срам, нямах самочувствие и разбирах, че ще ме размажат във въпросните битки и ще стана за смях. Хм. Некомфортно нали?
Слава Богу, моя мениджър, беше достатъчно опитен и успя да се справи и без моята безценна помощ (за която всъщност ме нае) като с неудоволствие установи, че трябва да ме научи на всичко, на което успее за мениджърството. Защото аз нямах никаква идея от него (мениджърството). И той започна да ме учи. Бавно, заради моята тотална безпомощност в “зоната на здрача”. Учеше ме на организираност, на уважение към цифрите, на неприятни разговори, на отстояване на позицията, на избягване на целуването на задници (!!), на понасяне на последствията от зле свършена мениджърска работа (отвратителни са!!!), на планиране, на възлагане на задачи, на прогнозиране, на стратегическо мислене, на лидерство… на всичко.
До това време аз имах доста високо мнение за себе си, което ми помагаше да се натискам за позиции, за които и слепия виждаше, че нямам данни. Но напоритостта е в състояние да компенсира всякакъв недостик, на каквото и да е, така че аз направих почти шеметна кариера за няколко години. След първата ми година на мениджърство се чувствах като олимпийски шампион на Лузърите – ужасно надебелял от стреса, със силно разклатено здраве, нулево самочувствие и едничката мисъл как да се измъкна от ситуацията, като запазя поне малко от себеуваженето си и разбира се цялата си заплата. Между другото така и не успях да я удвоя. Дори заради кризата ми я намалиха. Но това е друга история.
Започнах втората си година от маршируването си в зоната на здрача. Някой неща ги правех далеч по добре от преди, но все още бях далече далече от онова, която трябваше да бъда за да съм адекватен поне наполовина на претенциите си към света. Имах вопиюща нужда от помощ. Трябваше на всяка цена да видя някаква светлина в тунела на зоната на здрача. Кариерния ми, както и личностния ми катарзис бяха разгърнати до пълния си потенциал и аз се бях превърнал в ужасяващо, мрънкащо, обвиняващо, недоволно подобие на себе си. Тогава попаднах на задочните ми ментори и започнах лека по лека да лекувам ситуацията.
В края на втората година от мениджърството си вече бях почти мениджър. Можех да дишам по-спокойно в йерархичната преса “подчинени-началници”, можех да бъда много по-убедителен в отстояването на позициите си, налагах много по-успешно волята си в битките, авторитета ми (макар и все още доста нефелен) се развиваше и прочее и прочее. С една дума – започнах да доближавам зоната си на комфорт до мястото, в което бях нагазил самонадеяно две години по-рано.
Бях общо три години мениджър отговарящ за бизнес в 12 страни в Hewlett-Packard. За тези три години направих огромен скок в развитието си като човек и много мъничък кариерен скок (всъщност целта беше май обратното, но нейсе). Така и не станах топ мениджър, нито минах към второ ниво на мениджмънт, но наученото в “зоната на здрача” и под влияние на “зоната на здрача” даде тотално нова насока в мисленето ми и начина ми на живеене.
Дали съм успял ли? Е това е друга и много различна история.
Едно е сигурно – маршируването ми в “зоната на здрача” беше едно от най-мъчителните и ценни кариерни изпитания, през които съм минавал и ми помогна да се променя почти из основи. Останалото е въпрос на време…
Така че: Ако ще излизате в зоната извън комфорта – правете го смело. Човек е еднакво застрашен от удавяне във вода дълбока 3 и 3000 метра. Риска си струва ако оцелеете:)
Comments
Powered by Facebook Comments