В “Терминал” Том Ханкс ме спечели окончателно с най-чаровното “мамка му”, което е достигало до слуха ми. То направо ме разчуства и събуди латентния ми патриотизъм. С готовност преглътнах факта, че художествения образ на родината, на този изпълнен с топла и противоречива емоционалност израз е именована във филма с името Кракозия. Утеших се бързо, че Кракозия не е България, че ние тука сме е-хе!.. Така утешен, искрено се радвах и на откритията, че Форест Гъмп има родопски тъст и, че точно това е причината Кракозия да “проговори” на български.
Сега като си помисля, май по ми се иска да съм от Кракозия. Родопския зет, с помощта на холивудските сценаристи направи от порутен кенеф фантастичен фонтан, за да може да повтори жеста на непорасналия от проклетия Наполеон, като го подари на дамата на своето сърце. Бих искал да живея в държава, в която хората правят така.
Но вместо това живея в държава, в която има много хора, които правят от фонтаните кенефи, и която има всички основания да бъде прекръстена от България на Абсурдия. В този ред на мисли, Кракозия ми се струва все по мечтана опция.
Има една точка на насищане, от която нататък мозъкът отказва да реагира на стимули и просто престава да забелязва явленията, които му се натрапват толкова грубо и безпардонно, че достигат до дъното на съзнанието му. Там обикновено човек пази корените на вярванията и ценностната си система, а тези “явления” нахлуват в тази зона с миризмата на градска тоалетна и започват да ги ръфат, като побеснели владайски псета. В този момент, спасението е да ги игнорираш, и ги изхвърлиш с ритник от мислите си, така както махмурлията изповръща червата си, за да направи жалък опит за детоксикация.
Тези явления в далеч по-изостаналата от Кракозия Абсурдия имат собствени имена и фамилии. Някъде на границата между сънищата и събуждането им, детето в тези “явления_с_име_и_фамилия”, бива изтикано безцеремонно и на негово място идва безпардонния изрод, алчния и нагъл простак, който държи ключа за най-сладкия наркотик – властта – дълбоко заровен в задника си. И няма сила, освен собствения му пръст или този на другарите му, който да измъкне този ключ от сакралното му скривалище.
Може и да съм бил сляп до сега, може и да съм бил тъп и неразбиращ, за играта наречена политика, може да съм приемал желаното за действително и прочее. Може и така да е било. Само, че вече не е така. Сега носът и е чувствителен за вонята на тези “явления”, които редовно проверяват с пръст дали ключа е на мястото си. Сега от стотици километри надушвам арогантността и плитките машинации на паразитите с папионки. Сега съм много пъти по-чувствителен към миризмата на мърша в онази сграда, дето я вардеха 4 цифрен брой ченгета, получаващи заплата от данъците ми.
А в Кракозия междувременно победи свободата и Форест Гъмп се прибра щастлив при родопската си невеста. Тук обаче достойни читатели на “Трета възраст” и двама трима яко надрусани типа с мегафони, жизнерадостно скандират “Си-де-ров! Си-де-ров!”. Тук един Премиер, който все повече се изпедерастява (с каквито се събереш такъв такова…) се среща с волейболистите за да изтъкне разбиращо как десетките години, в които заемаме четвърти места говорят за школа, Естет пристрастен към онанирането върху снимката си, който вероятно прекарва свободното си време в писане на любовни писма до себе си, дава уроци по лингвистика на журналисти, които го питат като папагали “Абе кой предложи Пеевски”. В окото на тези явления е онзи, чието име няма да споменавам, защото дори то е с по-мащабна поразяващ сила от тази на скункс, пръднал на педя от носа на човек. Той върви като месия от запад до изток и обратно, едвам стъпвайки по земята пърхайки с ангелски крилца, поставени му от нарочни “контра-протестиращи” и крои планове как да бутне Свети Петър от портиерския пост.
Не е за вярване, колко глупости може да изтърпи човек, когато е принуден да чака масовия електорат най-сетне да получи ерекция и да се почеше по топките за да се увери, че още ги има. Не е за вярване колко лесно се живее в тази държава ако си достатъчно нагъл изрод, готов да се наведе с гръб към всеки, който го поиска от него. Не е за вярване как думите “правосъдие” и “организирана престъпност” стават синоними. Не е за вярване колко лицемерие, лъжи, наглост и арогантност могат да потънат в тъпотата на зомбирания телезрител. Не е за вярване колко много хора с облекчение се отказват от правото си на мислене и живот. Не е за вярване…
Но е факт.
Ако Форест Гъмп реши след пенсионирането си да дойде в Кракозия, ще бъде много неприятно изненадан. Кракозия е футористична утопия за тези географски ширини. Тук Форест Гъмп ще трябва да направи поне хиляда тигела от Ком до Емине, преди да се уталожи общото мнение, че “тоа е откачен гьонсурат мани го!” и то да бъде заместено от съмнението, че вероятно в такива неща има смисъл щом “тоя гьонсурат толкоз се напиня дагоеа”
А явленията с имена и фамилии, са привършили дневната си смяна и се прибират кой от къде е. После ще заспят. Детето в тях може и да се появи ако успее да се пребори с погнусата от дневния изрод. Може да му се прище да повика за малко слънцето във фекалната канализация на тези омачкани мозъци. Може и да стане така. “В крайна сметка тва е само сън дагоеа. Ако ще тва келешче да е Господ Бог. Нали като се събудя ще се разкара. Дагоеа!”…
М-хм.. Сигурно ще се разкара.. Как иначе?!
Comments
Powered by Facebook Comments