Днес изчетох една умна статия, за някой от най-очевидните политически безобразия, които се вършат пред очите ни и с участието на значителна част от нас. На мен и на преобладаващото мнозинство от хора, с които общувам, ставащото в България през последната година изглежда като абсурден водевил, в който единствената интрига е колко още брутални изцепки, унищожаващи малкото шансове на тази нация да излезе от собствения си авгиев обор ще се случат. За добро или зло безочливите простъпки не спират, а се множат с монотонна упоритост. С енергия ги захранва наличието на човешка маса, която е склонна да ги търпи, оправдава и приема за полезни (или в най-лошия случай безвредни) за себе си.
Момент! Не съдя никого. Не желая да слагам в отделни легени хубави, грозни, умни, глупави, софиянци, провинция, левскари, цесекари и прочее. Разделенията така или иначе ги има и ще ги има, но не желая и не приемам за ефективно да посоча с пръст някоя група и да й вменя вина. Това, както се вижда вече в продължение на година, подхранва троловете и не работи за каузата на никаква позитивна промяна. Изкушен съм да кажа “тъпанарите които гласуват така и така ни докараха до еди какво си”. Изкушен съм да излея гневът си върху инакомислещите от мен защото съм “очевидно!” прав и не мога да разбера как “тия цървули не могат да вдянат как ги манипулират и как се гаврят с тях”… Моля, не пропускайте да забележите кавичките в думите ми.
Има ужасно много неща в тази държава, които ме гневят и които искам да са другояче. Но друго ми е в ума днес…
Преди време за пръв път се сблъсках с дилемата за нещата които ме гневят, но не в държавата, а в собствения ми живот – безпаричието, безперспективността на занимянията ми, пълния ми провал в личностните ми взаимоотношения и какво ли още не. Изпитвах гняв към всеки с кола по хубава от 30-годишната лада на татко, обявявах за престъпник всеки “костюмар” дето ми се фука, че бил незнамсикъде, завиждах за чуждите жени, чуждите пари, чуждата работа, проклинах късмета си да се родя в провинцията на “тая тъпа държава”, а софиянци бяха сред най-виновните от всички (“тез шибани шопи!!”), върха на чувството ми за благополучие беше да запаля марлборо на чаша червено джони в бара и да възклкна “ех мамка муууу!!!…”. Обичах битовото алкохолизираане, защото се събирахме все хора на един и същи хал и масажирахме душите си на ракийка и салатка и песни до прегракване. Ценя много тези хора. Те са мои проятели. До голяма степен оцелях с тяхната подкрепа в онези години на тотална безизходица. Не вярвах и не само не вярвах ами бях готов да се сбия с всеки, който се опита да ми намекне, че нещата могат да се променят! Въобще не ми беше до политика. Не ми пукаше какво става в тая държава, защото в душата и умът ми беше постоянен ад. Ходех по митингите да викам. Така самоуважението ми крепнеше за известно време, но после, след всички митинги и избори оставах насаме с моята персонална Голгота. И понеже съм такъв какъвто съм в един момент дойде и катарзиса. След него започна промяната. Но днес не искам да говоря за нея. Искам да говоря за отровата.
Аз съм бил дълго време един от отровените. Един от многото, които формираха целия си мироглед от “Работническо дело” и телевизора. Бях един от онези които пораснаха с идеята за световния империализъм и златния ми шанс да се родя в справедливото социалистическо общество. Когато на 16 години попаднах в Прага (за ученическа бригада) и заговорих един пражанин на руски, бях тотално объркан от неговата очевидна проява на враждебност. Тогава не знаех нищо за Пражката пролет. Другарят Сталин ме гледаше от един от ордените на дядо от втората световна и аз си го слагах на фланелката да се фукам из село. Майка и татко (да са ми живи и здрави още дълги години) бяха сред най-дисциплинираните партийни членове, които и до днес поддържат деградирали типове на върха на социалната пирамида, все със чувството че защитават “идея”. Аз знаех колко е добър СССР и коло зъл е САЩ. Аз бях спокоен и убеден, че има кой да се погрижи за всичко. Моята работа беше да завърша унивверситет, да стана инжинер, да се оженя, да направя деца, да купя апартамент и/или вила и/или кола и… това е. Парите? Парите са зло разбира се! Те покваряват! Цял късмет е че ги нямам! Цял късмет е че имаме планова икономика! Жив късмет е, че сме в СИВ (някой от читателите вероятно ще трябва доста да поровят в Гугъл за тая абревиатура). Ами я – ако не беше Варшавския договор? Цялата ми невръстна младост премина в тези вярвания.
После, Партията реши да си организира преврат. Случи се 11 ноември 1989. Нарече преварата демократичен преход и започна най-хищното крадене и криминализиране на държавата в цялата й обозрима история. В личен план това за мен означаваше – сега трябва да се оправям сам някак. А това е гадно за човек, който е градил всичките си мечти (за апартамента, колата и вилата) с презумпцията, че има кой да се погрижи за него и от него се изисква само да два своя скромен принос към социалистическата икономика. Някой се “окопитиха” (или ги окопитиха) бързо и направиха пари. Аз не бях от тях. Аз се търкалях повече от десет години напълно безпомощен да изплувам нанякъде в по-чисти води, където да започна да се чувствам нормален човек. И ако тогава пред мен беше застанал някой, който да ми говори за “тъпаците от провинцията” или онези дето са “такива овце че всеки може да ги бута накъдето си поиска”, нямаше да постъпя християнски с него.
Аз бях един от отровените.
Отрова се чисти болезнено. Повръщаш, червата ти кървят, преливат ти системи с глюкоза, понякога и кръв. Имаш треска. На моменти не се знае дали ще прескочиш трапа. Понякога трапа се оказва непреодолим. И когато го прескочиш ти се ще да си паднал в него. Всичко те боли. Мразиш тялото си защото те боли. Мразиш светлината, защото от нея боли. Мразиш хората, защото тях не ги боли както те боли теб. И си мислиш – защо ми трябваше да бягам от отровата. И все пак живота успява да те задържи на своя страна. Почти винаги. Това е моята метафора за катарзиса. Тя е далеч по-различна от катарзиса на набедения български Мърдок, чиято лична драма е да остане в историята като една от най-гротексните карикатури на алчността и безнаказаната властваща върхушка. Но той е далеч от фокуса ми в момента. Мисля за отровените.
Онези, които са задушени в проблемите си до такава степен, че дори не успяват да дефинират какво представляват за тях думи като лична свобода, право на избор, достоен живот, мечти, просперитет и прочее. Онези, които така са натиснати от натрапените им вярвания, че са се превърнали в пластелин за безкомпромисните манипулатори в политическия цирк. Онези, които са отровени от лъжи, псевдомесии, псевдореклами, псевдолидери, псевдолозунги, псевдообещания до такава степен, че вече им се струва добра идея да им повярват.
Наличето на толкова много наглост, толкова много безочие, пълна безнаказаност, тотално погазване на морала и справедливостта са в състояние да пречупят човек. Особено когато е отровен. Отровените няма енергия да се опълчат срещу подобна агресивна безпардонност и я приемат. За да не я мислят. Имат си достатъчно ядове, а “тия там – горе – са си до един маскари”, така че каквото и да правят – все батак… Отровените търсят начин да не усещат, че са отровени и са податливи на всякакви каузи, които се доближават до някое по засукано клише в умовете им. Защото има много отрова в тях. И единствения начин да я изчистят е да поискат да преминат през Катарзиса на собствената си личност, в която да намерят сила да се върнат към простите принципи на живеенето, които изискват от всичко и всеки да се противостави на естествения инстинкт за ленност и застой – физически, умствен и всякакъв друг.
Ще ми се да знам езика на всеки за да поговря с него и да споделя. Не да го поучавам! НЕ! Не съм до там арогантен за да си въобразявам, че имам каквото и да е право да поучавам. Но да споделя така, че да докосна онези останали неотровени влакна човечност във всеки един. Ще ми се, но владея само моя език. И всеки, закачил се за думите ми има пълното право да ги разбере както си поиска. Аз нямам нищо против. Стига това да му помогне…
Comments
Powered by Facebook Comments